Ако изпечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си
Алеко Христов
Поредната дата от раждането на Левски миналата година даде повод на заместник-кмета на община Пловдив, г-н Александър Долев, да каже, че „се отбелязва с повече тържественост гибелта, а не рождението” на Апостола. Вярно е, но защо е така? Защото смъртта му не е гибелна нито за неговото величие, нито за делото му, а е била спасителна както за комитетите и бъдещото ни освобождение, така и за националния ни дух. Затова при Левски, както и при Иисус Христос, не може да има „гибел”, а само съзнателна жертва в името на духовността. Затова и църквата ни рече по едно време да го канонизира, макар че атеистично настроените, а и някак обидените верующи все наблягат, че си бил свалил расото. И във Вазовия „Васил Левски” го има този уж преломен момент. А то расото, ако ти е само на гърба, можеш с него и да се кичиш, и пода да си миеш, и в боклука можеш да си го хвърлиш – все ще е тая. Когато обаче расото е вярата ти и е в душата ти, тогава си си дал някакъв шанс да станеш някога и Левски.
Затова българинът има празненство в духа си – показано чрез себежертвата на Левски!
И дякон Игнатий напуска метоха и сваля дрехата му, за да отиде в социалността и да направи държава в държавата с онези, които стотици години са наричани и третирани като „рая”, но никога роби не стават. Забравил ли е обаче Джингиби онова, което го е накарало да приеме расото– не. И ще слага за клетва Светото писание и оружие. Защото верен усет е имал, че религията на роба е свободата! Заедно с други гениални българи от това време, които ще дадат на народа ни точно избора „Свобода или смърт!”, понеже там има нужда не само от молитва, а и от социална структура и душевна мощ, с които да може да се поведе битка за националната ни свобода. И ще пише в тефтерчето си: „За революцията е необходимо оръжие”, „Нужни са пари и военни водачи”, „Още в нищо не сме приготвени за революция”, „И все пак сватбата е близо”. Всички метоси на света са тесни за такава отговорност – на волята на духа! И сме имали вече в историята си един патриарх Евтимий, който е начело на църквата ни, но когато е необходимо, става воин в битката за национална свобода. И още имаме гения на Пенчо Славейков, който ще сложи в душевността именно на своя поп Матей от „Кървава песен”: „Бог и България – единство в двойна плът! Бог и България на клетва ни зоват, и тая клетва ний пред кръста да дадеме, за нея да живейм, за нея да умреме!”
Затова Левски не е просто скромен и достоен. Той дори не е само велик (за какъвто преди години вече бе избран с есемеси). Той е неканонизираната личност-икона, която в безсмъртието си е дала кристално чистата изява на националния ни дух– българската свобода!
Бъдете първият коментирал "У Левски няма гибел, а себежертва!"