БДФ почете делото на Илия Минев

На 16 януари 2014 г. се навършиха 26 г. от създаването на първата правозащитна организация в най-новата история на България – Независимо дружество за защита правата на човека (НЗДПЧ). Дружеството е основано две години преди падането на комунистическия режим от Илия Минев – човекът, който престоя цели 33 години като политически затворник в комунистическа България. Годишнината беше отбелязана с панихида на неговия паметник в София. Сред дошлите да почетат делото на Илия Минев бяха Константин Тренчев, Николай Колев-Босия, Иван Сотиров, членове на НДЗПЧ, репресирани и близки на дисидента.

Председателят на БДФ Жаклин Толева беше единственият представител на политическа партия на събитието.

„Хора като Илия Минев, като Васил Узунов, лежали дълги години в затворите, но запазили своя непокорен дух, са съвестта на България“,

каза тя пред паметната плоча.

Панихидата отслужи отец Димитър Амбарев, който разказа как Минев е бил затварян в помещенията за въглища и когато след дълъг престой мъчителите му са очаквали да открият труп, той с огромно усилие на волята е изпълзявал, целият черен и окървавен – същински вампир в техните ужасени очи.

Отецът призова Илия Минев да не бъде наричан „българският Нелсън Мандела“. Според него единственото общо между двамата са многото години, прекарани в затвора – 26 при Мандела и 33 при Минев. Двамата са лежали при много различни условия и несравнима жестокост при мъченията, подчерта Амбарев. Той изрази съжаление, че за разлика от Мандела, който беше изпратен от целия свят, Илия Минев е починал в самота и изолация.

На 29 години легионерът Илия Минев е осъден като враг на народа и получава доживотна присъда. За 33 години обикаля почти всички затвори и лагери в страната, прекарва 1860 дни в карцера и 460 дни в гладни стачки. След излизането си неизменно е под наблюдение на ДС, системно е подлаган на разпити и мъчения. Въпреки всичко успява да събере свои съратници от средите на легионерите и през 1988 г. основава Независимото дружество за защита правата на човека – единствената по онова време некомунистическа организация. След 10 ноември 1989 г. той е изолиран, не е допуснат да участва в политическия живот и през 2000 г. си отива от този свят сам и забравен. Посмъртно президентът Петър Стоянов го удостоява с орден „Стара планина“ I степен.

Един откъс от разказа на Илия Минев в книгата „Непримиримият Илия Минев“ на Иван Гаджев, издадена през 2003 г., е много показателен за началото на т.нар. преход у нас. Разказът е свързан с първия свободен митинг в София на 18 ноември:

„На 10 ноември чуваме с жената вечерта – Тодор Живков бил свален. А за мен – седмица след това, няма промени. Още идваха на празни приказки от ДС. По едно време престанаха. Няма и коли.

А никой не идва да ме информира, че вече съм свободен човек…



Така и не смея открито да ида до гарата, защото имам чувството, че веднага ще ме задържат. Затова един приятел, който знаеше къде да чака с колата си, ме заведе в София.

На 18-и се събра огромен митинг… Почнаха да говорят ораторите. Гледам плакат: „Искаме Илия Минев!“. Наши приятели се подготвили, а аз нищо не зная. Търсят ме хора и ме заведоха до трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, който беше на по-висока платформа, гледам Кюранов. Вперил в мен един поглед, не ти е работа! Вика ми да не мърдам, така било наредено. И ми препречва пътя с коляното си. Казах си – уж общественик, журналист, а се занимава с работа на долнопробен полицай!

Аз не исках да го слушам, но техните хора ме избутаха.

На Петър Берон момчетата, с ленти, ме изблъскаха.

Отправям се към Вагенщайн, други ми го посочиха. Бях дочул, че били скарани с Тодор Живков, две години стоял в Германия. Казвам му: „Имате авторитет като виден партиен член, дайте ми възможност и аз да кажа две-три думи от името на НДЗПЧ“. Оказа се, че ме познавал, но не можело.

До него Петър Берон. Обръщам се по същия начин към него.

И той – такова е нареждането, а и не съм се бил записал.

Питам го дали ме познава – да, знае всичко, но не може да говоря. И вика милиция. Идва един капитан с други двама. Отзад някой ме издърпа, моите приятели се сборичкаха с другите. През това време изкарват от името на Дружеството да говори Румен Воденичаров. Казвам на Берон – как може да се допуска такова нещо! Пак – така е наредено! Георги Спасов и Петър Берон в очите ми го казаха:

„демокрацията е за нас, не за тебе!“

И Каракачанов, Петко Симеонов – същото! Само Блага Димитрова и Петър Слабаков не се обадиха. Така и не ме пуснаха до микрофона. Андрей Луканов бил наредил това.“