Една мечта – да са не само минало, а част от бъдещето на България

Едва ли често се замисляме, че само на стотина километра от София и на няколко километра отвъд границата със Сърбия, се намира Босилеград. По пътя към градчето от Западните покрайнини, почти редом до граничния пункт Калотина, ни посрещат села, населени с българи, сякаш от средата на миналия век – малки схлупени къщи, тук-таме някоя малко по-просторна от другите. По прашните улички още сноват „изкопаеми” от соц – времето – трабантчета и лади, а не липсват и имена на улици на соц-„герои”.

Босилеград има по-съвременен вид. За последните една-две години някои от къщите са подновили фасадите си. В българския Културно-информационен център /КИЦ/ ни посрещат местните деца – ученици, които са боядисали яйца за Великденския фестивал и са ги подредили околовръст в стаята за посетители. Навред са накачени техни рисунки, а цялата една стена е в рафтове с книги от България – наши класически поети и писатели. В малкото помещение на втория етаж председателят на КИЦ Иван Николов посреща приветливо новодошлите. Кабинетът на този буден българин е целият в патриотични знаци – стари карти на България, ликове на възрожденци …

Криволичейки по една от уличките, попадаме на изградена чешма, изцяло боядисана в бяло, зелено и червено, истински български трибагреник от камък. Стопанинът на къщата вдясно от чешмата е изписал високо на фасадата си думите на Левски: „И ние сме хора и искаме да жиеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, гдето живее българинът: в България, Тракия, Македония; …” Недалеч от центъра на Босилеград, на главната улица пред една обществена сграда, е паметникът на Апостола – гордостта на босилеградчани. Излятият от бронз лик на Иконата на българската свобода е издигнат високо върху каменен постамент. На всеки празник, когато тук пристигат гости от България, местните жители ги водят до паметника на Левски – с много усилия те са извоювали да имат в града си тази светиня.

От българския Културно-информационен център ни предлагат да посетим с. Извор. През IX век селището е било търговски, културен и просветен център, изграден на мястото на неизследван античен град. Особена ценност за жителите на селото и за босилеградчани е храмът „Св. Троица”, с внушителни за времената на турското робство размери (построена е през 1833 г.) – 36 м. дължина и 20 м. ширина, както и едно запазило се от епохата на възрожденската просвета килийно училище. Комунизмът е оставил своите обезличаващи следи по църквата, като част от външните стенописи са варосани, а най-ценните икони са ограбени. Неотдавна, когато храмът е бил пред опасност да рухне, местните българи събрали средства помежду си и се покачили да поправят покрива. Толкова било по силите им да направят за това, заедно с килийното училище, уникално свидетелство за европейското християнско културно наследство.

Завръщаме се по тесния неасфалтиран коларски път до Босилеград. Местните пътища са почти непреодолимо изпитание и за най-ентусиазираните западни туристи, но не и за софиянци. Придвижваме се с внимание по улиците на Босилеград, и заради местните „свободни кокошки” и „свободни петли”. Спираме и се отдалечаваме от колата, но шофьорът ни забързва обратно към нея, защото е забравил да я заключи. А един полицай го успокоява, че в Босилеград няма отбелязани кражби! Още едно качество, което тези скромни наши сънородници са съхранили още от времената, когато е липсвал коунизъм, липсвали са мутри и модерната за съвременния свят корупция.

Напускайки града, един от моите спътници сподели: „Трябваше да изляза зад граница, за да видя пò българи от тези в България!” В действителност хората тук имат една мечта – да имат това, което ние в България като че ли често забравяме, че сме придобили – да живеем в родината си – държавата, била една от най-голямите сили в Европа. Събратята ни от Западните покрайнини просто искат да бъдат част от България и от копнежа си за нея. И ако границата не може да бъде премахната – тя да не е пречка да имат права, като сънародниците им отвъд нея – свободно да пътуват и се развиват, да говорят и четат на своя език и да имат своя принос за бъдната българска история и култура.

Снежана Бесарабова