МУРАВЕЙ РАДЕВ: МОЖЕМ ДА ОЧАКВАМЕ РАСТЕЖ ПОЧТИ ДВА ПЪТИ ПО-ВИСОК ОТ СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИЯ

Кабинетът поиска да влезе в чакалнята, но Брюксел обвърза това с членство и в банковия съюз, който в момента се създава. Как разчитате това „пакетно предложение“, г-н Радев?

Разчитам го със смесени чувства. В първия момент бях доста разочарован да не кажа разгневен. Да изпълняваш години наред Маастрихските критерии при това в параметри по-добри от много държави членки на Еврозоната, да изпълняваш всички принципи залегнали в договорът за функциониране на ЕС и, когато с право поискаш да влезеш в предверието на Еврозоната, да се опитат да те пратят за зелен хайвер в грубо нарушение на основния принцип на същия този договор, който гласи, че всички членки на ЕС са равнопоставени и трябва да бъдат третирани еднакво, да ти поставят допълнителни условия – първо Банков съюз, после това, след него онова, че и пътна карта за изпълнението им след което може би преддверие – ЕРМ ІІ. Само за нас. Само за България. Безцеремонна дискриминация, непочиваща на никакви правила, приети досега в ЕС. Какво друго освен обида и разочарование да породи подобно отношение. Банков съюз – та той още не съществува. Правилно отбелязахте, че сега се създава. Има ги първите му две части. Третата може и никога да не заработи поради сериозните противоречия, които поражда.

Постепенно, обаче с времето отношението ми към тези нови изисквания еволюира, защото започна да ми се струва, че поговорката „всяко зло за добро“ може да се сбъдне в нашия случай. Защото дори да изглежда обидно, като цяло, онова, което ни карат да свършим в крайна сметка е важно и полезно за България. Какво всъщност се иска от нас?

Участие в банковият съюз, който е задължителен за държавите в Еврозоната и препоръчителен за останалите. Поне в създадените вече два стълба – „Единен надзорен механизъм“ и „Единен механизъм за преструктуриране на банки“. Сам по себе си замисълът за създаване на Банков съюз е опит да се противодейства на мащабни финансови кризи като тази от 2008 г. като се създадат общи правила и фондове, с които да се минимизират възможните негативи и се щадят данъкоплатците. Чрез „Единния надзорен механизъм“, освен националните регулатори, ЕЦБ контролира пряко големите банки и непряко – всички останали. Лошо ли е това за България? Според мен, след КТБ това е задължително за нас. Защото доверието към нашата банкова система е критично ниско. Естествено отношение, резултат на това как една голяма гнила ябълка може трайно да вмирише цялата кошница. Вторият стълб „Единен механизъм за преструктуриране на банки“ представлява система от правила и действия за намаляване на щетите при фалит на банка. Притежава собствен паричен фонд захранван със средства от банките, който поема част от разходите при фалит. Въпреки някои основателни притеснения на БНБ, смятам, че участието на България и в двата стълба носи значително повече позитиви отколкото потенциални негативи.

Следващото изискване, поставено пред нас, е да се допълнят вътрешните  регулаторни и надзорни мерки на БНБ като те се насочат към системата като цяло, а не само към отделните банки, както е сега. Което означава освен капиталовия контрол върху банките, БНБ да засили контрола и върху кредитополучателите – големи експозиции, свързани лица и т.н. Все неща, които разумен човек не би отхвърлил, защото рязко намаляват шансовете на мошениците и кандидатите за нови Остап Бендеровци. По същия начин изискването за засилен надзор върху небанковия финансов сектор – застрахователни и пенсионни фондове и инвестиционни посредници е полезно и необходимо за финансовата система като цяло. Наложително е да решим и другите два проблема, посочени от ЕК. Да се усъвършенства законово процедурата по несъстоятелност и да се засилят мерките против прането на пари. Както и да се подобри управлението на държавните предприятия, които формират лоши финансови резултати и са постоянни консуматори на публични средства.

В крайна сметка, всички тези изисквания са правилни и полезни за страната. Тази оценка повлия за смекчаване на първоначалната ми реакция срещу допълнителните условия, поставени пред България за влизане в ЕРМ ІІ. Още повече, че това ще е пътят, по който ще кандидатстват и всички останали страни. Защото световната финансова криза, случаят Гърция и силните международни икономическа турбуленции промениха значително финансовия и валутен пейзаж и Еврозоната се видя принудена да вземе защитни мерки.

 

България отговори с екшън план. Изпълним ли е той? Виждате ли слаби места в него? Ще съумеем ли например да повишим ефективността от управлението на държавните предприятия, ако го съберем в един държавен холдинг, както е предложено в него?

Правителството отговори с поет ангажимент за реформи и законодателни промени, чрез които да покрие допълнителните изисквания. Прие и план за действия, в който формулира конкретни мерки, срокове и отговорници за изпълнението им. Обвърза обаче влизането на страната в банковия съюз едновременно с приемането ѝ в ЕРМ ІІ. ЕК и ЕЦБ приеха това обвързване. Приеха и плана за действие. Сега остава да бъде изпълнен. Питате дали е изпълним. Според мен е изпълним, защото изисква мобилизация на институциите и не особено сложни законодателни усилия. Не съм сигурен обаче за подобряване на управлението на държавните предприятия. Те са научени, в тяхната същност е закодирано прахосването на публични средства и едва ли нещо радикално ще се промени, докато са държавни. Ако си имаме държавен холдинг, значи ще си издържаме холдинг вместо отделните предприятия – вероятно с повече пари. По подобие на печално известните социалистически ДСО /държавни стопански обединения/. Дори и сътрудничеството с ОИСР и планираните три нейни мисии едва ли ще помогнат да се постигне целта. Но да видим.

Какъв е пътят да се справим с предизвикателството, наречено доходи. Веднъж- да догоним поне най-ниските в ЕС, и втори път да понамалим широко разтворената ножица между бедни и богати у нас. Питам ви, защото Съветът на старейшините в ЕС ни предупреди, че 8 пъти разлика между дохода на най-богатите и на най-бедните е опасен от всички гледни точки.

Тежък проблем. Много тежък, за който лесно решение няма. Нито бързо. Причините са донякъде обективни, но преди всичко са субективни. Което дава някаква надежда, че при правилен подход във времето проблемът може да се реши. Вижте другите бивши социалистически страни, с които бяхме почти равни в началото на прехода. Те са значително по-напред, защото не загубиха първите седем години да тъпчат на място и да пробват носталгични перестроечни модели като нас, а от първия ден стартираха истински пазарни реформи в икономиката и държавата.

У нас и до днес се страхуваме да направим някои реформи в публичния сектор и в правосъдната система. Което пречи на бизнеса, на инвеститорите, на икономическия растеж, на доходите в крайна сметка. Доскоро високата безработица беше важен фактор за ниските доходи на средния българин. Днес безработицата ни е от най-ниските в Европа. Положението – почти същото.

Нивото на квалификацията на работната сила  продължава да спада всяка година. Да не говорим за преквалификация. Много инвеститори обръщат гръб на България поради липса на достатъчно квалифицирана работна ръка. И как да бъде иначе, като половината зрелостници завършват средното си образование функционално неграмотни. И не се интересуват особено за работа, за професия, за кариера и бъдеще, стига да успеят да отмъкнат някой лев от родителите си за кафе и бира. А онези, които завършат престижни училища, знаещи и можещи търсят реализацията си в чужбина.

И въпреки, че последните 4-5 години средната работна заплата се увеличава с 8 – 10% годишно /един от най-високите ръстове в ЕС/ това не се чувства особено, защото стартовата ни база е много ниска. В такава среда лесно избуяват различни индивидуални и колективни демагози, които печелят популярност с нереалистични социални ангажименти и утопии. Правейки се на месии, без да имат обаче свръхестествените им способности, само обричат бедните хора на още един кръг въртене на място и загуба на ценно време. Защото по правило обещават да раздават държавни средства. Които не са техни. Които бизнесът създава и които винаги недостигат. Навсякъде по света.

Моето скромно мнение е, че голямата разлика между най-високите и най-ниските доходи може да се намали устойчиво преди всичко с по-добро образование и по-висока квалификация на работната ръка. А увеличаването на средния за страната доход е в пряка зависимост от растежа на икономиката. И тук ролята на държавата е не да раздава чужди пари, а да създаде оптимално добри условия както за повишаване нивото на образование и квалификация, така и подходяща бизнес среда за постигане на висок икономически растеж.

 

Трябва ли да растат доходите на чиновниците, без да са реформирани някои системи. С вдигането на минималната работна заплата без да пипа тавана на осигурителния доход, държавата не деформира ли йерархията на доходите?

Не. Пари в нереформирани системи не бива да се наливат. То е като да поливаш пясъците и да очакваш нещо да се роди. Ако обаче се поставят качествени изисквания пред бюджетните системи, свързани с повишаване на ефективността на работата им и повишаване качеството на продукта, който създават, тогава увеличението на заплатите им ще има някакъв смисъл. Все пак, оповестеното увеличение на бюджетните заплати с 10% от януари 2019 г. има и някои добри страни. Хубаво е, че се запазва тенденцията от последните няколко години за около 10% средногодишно увеличение на доходите. Още по-хубавото е, че с изключение на образованието, където се предвижда 20% увеличение на всички по равно, в останалите бюджетни системи то ще е диференцирано по отделните служители според индивидуалния им принос. Тук е мястото да се поставят онези качествени изисквания, за които споменах. Увеличението на бюджетните заплати обикновено предизвиква увеличение на заплатите и в стопанския сектор. И това е хубаво, защото ще увеличи средния доход на българина /един от най-ниските в Европа/ и ще намали изоставането от средноевропейския – една от неформалните причини да ни мотаят за членство в предверието на Еврозоната.

Питате деформира ли се йерархията на доходите, ако максималният осигурителен доход не се синхронизира с минималната работна заплата? Да, сигурно, но кой е казал, че сегашната дистанция между тях е най-добрата? Има още много съотношения и наследени регулации, които са анахронизъм – например доплащанията за прослужено време и стаж. Аз мисля, че всяка конюнктурна административна намеса в естественото пазарно регулиране на доходи и осигуровки в крайна сметка се оказва вредна.

 

Има ли потенциал икономиката ни да поддържа устойчив икономически ръст идните няколко години, докато бъдем под мониторинг. Чуват се гласове, че тя е еврозависима от парите по оперативните програми, че е изкривена, защото се крепи не на инвестиции, а на пари на емигранти…

Да. Икономическият цикъл е благоприятен за нас и ако не настъпят някакви външни шокове или вътрешни простотии, спокойно можем да очакваме растеж между 3 и 4% – почти два пъти по-висок от средноевропейския. Колкото до европейските пари или до тези, внасяни от българите в чужбина, мисля, че значението им се надценява.

 

Опасявате ли се от инфлация при приемането на еврото и има ли инструменти, с които тя да бъде под контрол?

Много пъти вече обяснявах. Въвеждането на еврото не води до поскъпване на стоките и услугите, защото ценообразуването в една пазарна икономика не зависи от това каква е валутата и с каква се заменя, а от търсенето и предлагането. Никой не пречи на търговеца и днес да увеличи цената на стоките си, стига да намери купувачи на тези цени. Но, ако в съседния магазин цените са старите, нашият търговец бързо ще ги върне обратно за да не фалира.

Тези слухове са напълно безпочвени и се разпространяват усърдно от противниците на Еврозоната. Ще дам два примера. При последното разширение на Еврозоната, страните, които се присъединиха, не регистрираха увеличена инфлация. Тук в България, приказките са, че при закръглението на цените от лев на евро /левът намалява два пъти/ цените ще се закръглят нагоре и то много повече от аритметичното закръгление от 1.95 лв. на 1 евро. Това също не е вярно, защото преди години го проиграхме с деноминацията на лева. При това, тогава левът бе намален 1000 пъти /премахнати бяха три нули/, а не 2 пъти, както ще бъде с еврото. И тогава имаше подобни спекулации и страхове за огромно поскъпване. Само че нищо подобно не се случи. Точно обратното – няколко месеца след деноминацията цените паднаха и бе отчетена дефлация.

 

Ще издържат ли финансовите ни системи стрес тестове, а и взискателния надзор на ЕЦБ? Фалитът на „Олимпик“ например даде повод да се заговори за системен риск в застрахователната ни система. Има ли такъв?

Риск винаги има. Още от дълбока древност, когато на едно място се съберат много финикийски знаци или ще се намери някой, който не умее да ги управлява добре и ги прахоса, или ще се намери друг, който ще поиска да ги присвои. Затова към финансовите системи трябва да се подхожда много внимателно и отговорно. Финансовите институции боравят с чужди пари и затова регулациите и контролът върху тях са толкова важни. Българската банкова система наскоро премина през задълбочен преглед на активите и стрес тестове по европейска методика. Резултатите бяха доста прилични, а няколко пропуски, които бяха констатирани – напълно поправими. Надявам се предстоящата проверка от ЕЦБ да приключи успешно. Колкото до бъдещия надзор от ЕЦБ, репутацията на банковата ни система само ще спечели, а появата на нова КТБ ще бъде изключена. Колкото до застрахователната ни система индикации за системен риск към настоящия момент няма. Вярно Олимпик фалира, но това не е българска, а кипърска фирма и проблемите, които създаде този фалит, не са български, а привнесени отвън. В този смисъл това не е индикация за системен риск.

 

Отдавна говорим за пенсионните фондове, а и за хроничния недостиг на пари в НОИ, който живее от бюджетните пари.  Виждате ли решение, извън вдигането на данъци?

Проблемът е известен на всички, причините за него – също. То, това с данъците, е най-лесната работа. Само че не води до никъде. Изключение прави само разумното увеличение на осигурителната вноска, която явно е недостатъчна, а и бе намалена преди време с два процентни пункта. Някога, преди двайсетина години пенсионната реформа бе добре замислена и разчетена във времето и ако не бе прекъсната още в началото и заменена с частични и палиативни мерки сега системата щеше да изглежда по друг начин. Но така или иначе днес в НОИ има огромен дефицит, населението на страната намалява и застарява, а средната продължителност на живота се увеличава. Колкото и неприятно да е, тези факти предполагат само едно решение – поетапно увеличение на възрастта за пенсиониране, ограничаване на изключенията и привилегиите и известно увеличение на осигурителната вноска.

 

Спечелихте дело срещу ексбанкера Цветан Василев. Продължавате ли да сте убеден, че основната вина за източването и рухването на банката е и негова?  Как можем да опазим трезорите от бъдещи Цветан Василевци?

Такава огромна пакост само един човек не би могъл да направи. Вината е поделена между управляващия мениджмънт и държавните институции, които позволиха това да се случи. А в голяма степен виновни са и политическите и държавни мъже, които се побояха да приемат много по-евтиния оздравителен план и оставиха КТБ на вълците.

 

Интервю на журналистката Румяна Денчева за вестник „24 часа“.