Доц. д-р маг. инж. Хараламби Петров
В „Похвалното слово на Патриарх Евтимий” на Григорий Цамблак е записано, че след превземането на Търново от султан Баязид 110 търновски първенци, „които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство”, са поканени от „военачалникa-турчин, поставен от турския цар да управлява града”, с цел „да се посъветва за някои общополезни дела” с тях. На тази среща той им предложил да приемат исляма и тъй като те отказали „кръвожадният звяр посред църква ги изкла без да се засрами от белите им коси, без да пощади младостта им”. Техните имена не се знаят. Знаят се само имената на 21 боляри, изписани в поменика на Бориловия синодикт (Палаузов препис от XIV в.).
Не всички търновски боляри и първенци обаче са се хванали на тази турска уловка и не са отишли на тази среща. Един от тях е Боляринът Кършо, който продължил борбата срещу поробителите, като взел участие в избухналото след време въстание, което било жестоко потушено. Принуден да напусне Търново, той, заедно със своята дружина, се заселва близо до гр. Елена, продължава да води борба срещу поробителя и загива в кръвопролитно сражение с него.
Негови потомци са братята Кършовски от Елена – Иван, Кръстю, Йордан, Сава, Антон и Андоничка. Пет братя и една сестра – всичките участници в национално-освободителната борба за освобождението на България. Фамилия, в историята на българското революционно движение, до която само се нарежда фамилията Обретенови от гр. Русе.
От тази фамилия произхожда майор Александър Иванов Кършовски. Син на Мандика Димитреску и Иван Попхристов Кършовски – главен писар в четата на Панайот Хитов, участник в Първа и Втора легия в Белград, учредител на БРЦК от края на 1869 г., заедно с Любен Каравелов и Васил Левски, оставил дълбоки следи във възрожденската епоха с културно-просветната си дейност, деен участник в изграждането на следосвобожденска България като народен представител в Учредителното, Първото велико и Първото обикновено народно събрание.
Александър Кършовски е роден на 10 януари 1888 г. в гр. София. Дата на смърт – неизвестна. Завършил Военно училище. Служил в пехотни войски.
Военната му кариера включва: подпоручик от 22 септември 1909 г.; поручик от 22 септември 1912 г.; капитан от 1 октомври 1915 г.; майор от 1 април 1919г. Участвал в Балканската война 1912–1913 г., в Междусъюзническата война през 1913 г. и в Първата световна война 1914–1918 г. Служил: в 21-ви пехотен полк; ротен командир в 11-ти Сливенски пехотен полк; в 23-ти пехотен полк; към щаба на 1/3-та бригада. Ранен в сраженията по време на Първата световна война, поради което е принуден да напусне армията през 1920 г.
Има семейство, две деца – Иван и Анастасия. Анастасия има дъщеря Красимира, която има дъщеря Ивелина.
След уволнението от армията живее на гара Елин Пелин, където създава лимонадена работилница и произвежда газирани напитки. С напредване на възрастта, вследствие на полученото нараняване, постепенно ослепява. След смъртта му семейството живее в бедност и изкарва прехраната си като негови членове работят в първата керамична фабрика в страната „Изида”. Жена му се прибира в Ямбол, където се омъжва втори път, като от втория си брак няма деца.
Александър Кършовски през 1923 г. издава „Книжка за българския трудовак”. Понастоящем тя е библиографска рядкост, запазен е само един екземпляр в Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
През 1924 г. издава книгата „За българския воин”. В нея разглежда офицера като началник, възпитател и учител. Нарича го творец и възкликва: „Твори, творецо! Научи младия български гражданин що е Отечество, Дълг и Клетва. Научи го да обича родината си и да е готов да даде най-милото, живота си, в жертва пред нейния олтар”. Старае се в най-сбита форма да даде всичко що е необходимо на войника да знае по своите обязаности от дисциплинарния устав, гарнизонната и вътрешната служби, а по обществена история, география, гражданско учение и религия да даде най-необходимите кратки сведения за тия, които до идването си в казармата не са учили и не знаят дори най-необходимото за всеки българин. С обикновени, човешки думи пояснява на войника понятия като: отечество – земята, в която са се родили, живели и умрели нашите деди и прадеди, земята, в която се говори хубавият наш български език; знаме на една държава – знак за нейната самостоятелност – свобода; колкото едно знаме е по-старо, толкова то е по-скъпо, защото е било свидетел на много войни, на много геройски подвизи; християнин – човек, който вярва в Христа и изпълнява заповедите му. Напътства войника да люби Бога от всичката си душа и да люби ближния си както себе си. Споделя, че няма по-голяма любов от тая – да се пожертваш за ближния си. Учи го да спазва Десетте заповеди Божи.
Поместени са песни и стихотворения от наши поети – Иван Вазов, Любомир Бобевски, Кирил Христов, Николай Лилиев и др., посветени на героизма на българския воин, проявен във войните от 1912–1913, 1913 и 1915–1918 г. В този смисъл впечатляващи са следните поместени стихове на Иван Вазов, който нарича българския войник – Синът на България:
Ту лъв, ту ураган,
Ту дъхом великан –
В ехтежите на боя,
Ту ярост на вулкан –
Войнико, се си тоя.
Ти крийш ужасна мощ –
Светкавица сред нощ.
Душманите не считаш;
Рекът ли ти: „На нож!”
Косиш, помиташ.
Орел не си – хвърчиш,
Скала не си стоиш
Без трепет пред съдбата,
И чудеса твориш
Под знамената.
Навред се прав и прав,
Душа, сърце и кръв
На цял народ в борбата,
Летиш с гневът на лъв
Летиш в „Урата”!
Работник тих в мир,
Ужасен в кървав пир,
Грядущето ковеш ти,
Ти смая целий мир,
Юнак горещи!
Поместени са и лични спомени и преживявания – негови собствени и на другари-офицери и войници.
За голяма изненада тази книга фигурира, на страница 21 под пореден номер 440, в една специална книжка под заглавие „Списък на вредната литература. Списък II” (тираж 5000 бр., предназначена „За служебно ползване”, издание на Държавна библиотека „В. Коларов”, днес Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”), която съдържа 849 заглавия.
Във връзка с този факт е целесъобразно да се поясни, че след 1989 г. с отварянето на много архиви, включително и на бившия архив на БКП, стават известни обстоятелства, които са свързани с най-новата история на България, непосредствено след 9 септември 1944 г. От тях научаваме за XII-то постановление на Министерски съвет от 6 октомври 1944 г. (ДВ, брой 225/1944 г.), в което фигурира „Списък на фашистка литература, подлежаща на изземване” от „всички лица и места, където и да се намират те”. След това с Постановление 2205 на Министерски съвет от 31 август 1950 г. (ДВ, брой 196/1950 г.) и със Заповед No48 от 31 юли 1950 г. на Комитета за наука, изкуство и култура, се създава Главна дирекция на издателствата, полиграфическата промишленост и търговията с печатни произведения (Главлит). Тя е институционализиран държавен орган на Народна република България, който осъществява след 9 септември 1944 г. цензурата в страната в областта на литературата и издателската дейност.
Главлит започва да отпечатва така наречените „свезки с вредна литература”. Това са „Списък за вредна литература” от 1952г. (130 страници) и „Списък на вредна литература”, отпечатана в две связки, съответно от 1955г. и 1957 г. (общо 70 страници). Те отразяват заглавия на книги, квалифицирани като „вредна литература”, съответно определена като фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистична, реакционна и малоценна. Заглавия, за които се твърди, че със съдържанието си са свързани с: царя и монархията в Царство България; положението в Съветска Русия; църквата и нейните служители; правото и правните науки; философията и политическите учения; Македония и българските борби за освобождението й; литературознанието, журналистиката и хуманитаристиката; от и за правителства и министри до 9 септември 1944 г.
В тези списъци с „вредна литература” попадат книги на Тодор Павлов, Орлин Василев, Едгар Уолъс („Кинг Конг”), Емилио Салгари („Черният корсар”), води се дискусия да се изземе и унищожи детската книжка „Мечо Пух”.
Днес ние не можем да разберем що за трагично безумие е да забраниш една книга за войника, включително горепосочените стихове на Иван Вазов.
По отношение формирането на „Списъците с вредна литература” задълбочено изследване прави д-р Мая Айвазова-Папазян, която счита че има много абсурдни и дори смешни моменти при тяхното формиране, тъй като има издания, противоречащи на тогавашното официално „мислене”, но не влезли в него. В заключение тя доказва, че списъците за вредна литература не са дело на вещи библиографи, а на ниско интелигентни хора, ограничавали в продължение на години правото на информация и избор на българския читател. В действителност обаче те донасят за още по-голямата известност на включените в тях автори и издания, правят ги живи във времето, живи и след смъртта им.
Бъдете първият коментирал "АЛЕКСАНДЪР КЪРШОВСКИ – ЖИВ ВЪВ ВРЕМЕТО"