Каменната памет на София

Паметници от културата, паметници за културата

 

 Петко АТАНАСОВ

Петко АтанасовТова е една тема, с която обикновено се занимават изключително малко хора, при това тесни специалисти – скулптори, археолози, архитекти и изкуствоведи. Когато обаче  темата започне да се коментира от по-широк кръг заинтересовани, това със сигурност означава, че се е появил някакъв проблем. А когато проблемът надрасне обикновените дискусии, предизвика спорове и публични реакции – това означава, че е станал голям проблем.

През последните години няколко случая буквално бомбардираха гражданството – и то по своему реагира. Археологическите находки в центъра на София, разкрити преди няколко години, отвориха един голям кръг въпроси, свързани с нашето минало, отношението ни към него, невидимите връзки със съвремието и видимите прегрешения на съвременниците. В началото всичко това беше фокусирано в един градоустройствен проблем – трасето на метрото, не защото строителите му търсеха миналото си, а защото не беше възможно да го заобиколят. След като още Константин Иречек възкликва, че отдолу (под София) „лежи цял един Помпей“, Артър Еванс иска да прави разкопки, а Сава Бобчев описва добросъвестно всичко, то „строителите на най-съвременна България“ първо от Метрополитена, а след това и от кръстовището на Лъвов мост, инатливо не искаха и да знаят за тези дадености. Питам се дали това е обикновен материален интерес, или е приложен нихилизъм, роден от незнание? Иначе кой интелигентен човек би реагирал отрицателно и твърдоглаво, когато пред очите му проговаря животът на дедите му в един град с уникална слава, в град седалище на императори, на епископи, на цивилизация със епохалност и значимост, даваща отражение и до днес. Затова по повод на археологията гражданството се намеси. И посланици се намесиха. Така центърът на стара Сердика беше спасен. Фактите трябва да се напомнят, за да не се забравят!

PA1Друг фокус на интереси и проблеми стана конкурсът за пространството пред НДК с носителя на тъжната слава паметник „1300 години България“. Трети случай е поставянето на нов паметник в центъра на София – на цар Самуил, не спорен по смисъла си, но по спорен начин наложен, на спорно място и със спорна характеристика. Като драстичен проблем бих сложил и идеята за нова сграда на Националната художествена академия. Тези натрупали се факти с разнообразни и значими проблеми в себе си извикват и един по-голям проблем – националното, историческо и интелектуално осмисляне на градската среда на София, столицата на Република България.

Съвсем не е случайно, че тази проблематика се прояви сега, в този исторически момент, с цялата й сложност и конфликтност. Не е случайно, че постави точно нашето „преходно“ поколение на драматичния кръстопът – разбирам или неразбирам? Откъде идвам и къде отивам? Кой всъщност съм аз? От мен ли започва всичко? Сега и специалистите, и гражданите на модерния град София са длъжни да си отговорят на тези въпроси и да решат съвременните проблеми с чувство за историзъм, достойнство и мъдрост. Всеки умен, зрял и образован софиянец не може да не реагира на археологическите открития от последните години, на тази разкриваща всеки ден своите достойнства каменна приказка. Всеки знаещ софиянец не може да няма отношение към паметниците от средновековието, а и към достойнствата на следосвобожденските архитектурни и скулпторни постижения. Защото има огромно значение в какъв град живееш, какво културно наследство носиш и какво самочувствие и каква идентичност формираш от всичко това? По тези улични плочи са минавали императорите Траян, Диоклециан, Галерий, Лициний, Аврелиан, Константин Велики, след тях Юлиан, Зосим и още цяла плеяда авторитетни личности от древността. Техните идеи, техните дела и до днес респектират културна Европа и културния свят. „Decumanus maximus“ и „Cardo maximus“ на древна Serdicae (главните улици на антична Сердика) са мястото на тяхната слава!

Сердика или Сардика, или Триадица, или Средец, или Стралица, имената ѝ са много, е уникален град на уникално място с уникални дадености, и затова съществува през хилядолетията, през империите, през държавите, през благословиите и през проклятията. Реакцията на нашето поколение е тест, тест не за отношение към камъните, зидовете, сградите, тухлите и плочите, а тест за разбиране на духовните и цивилизационни послания, заложени и запазени през столетията, тест дали ги виждаме и дали ги разбираме. Това е изпитът на съвременника, на професионалиста, на интелигента, на личността. В един такъв казус се срещат – вътрешният свят на човека и външните му потребности, разбирането му за цивилизацията, идеите й, развитието й, еволюцията й.

PA2Изказвам своето лично несъгласие, споделено и подкрепено от много мои приятели и съграждани, с прибързаното, необмислено, конюнктурно, и в крайна сметка несполучливо като краен резултат, решаване на такива знакови начинания като поставянето на паметници в София. Примерите са много – паметник на Гарибалди, паметник на Опълченеца, паметник на ген. Гурко, паметник на цар Самуил, паметник на С. Лучников, паметник на Г. Марков… И „ремонтът“ на паметника на Цар Освободител също предизвика само увеличаващи се въпроси. Имаме и един „нов стар“ случай – паметника пред НДК.

Сега пред НДК тече един протяжен ремонт, а междувременно и друго нещо се случи –  беше спечелено делото за демонтирането на паметник „1300 години България“. Имах възможност и напомних вече в пресата културно-историческата ситуация около строежа на този паметник – набързо измислен и набързо направен. В крайна сметка толкова години изправен на това място, той не донесе престиж и гордост на авторите си, а и на града ни. Софиянци му измислиха един циничен епитет и това май ще остане от него. Там, на това място, по-скоро изникна друг проблем – премахнатите мемориални стени – „Паметник на Първи и Шести пехотни полкове“ с имената на загиналите български войници и офицери през тежките за родината ни войни в началото на 20-ти век. По какви критерии и с каква съвест София беше лишена от този достоен поклон пред подвига на предците? Това светотатство и неисторичност заслужават само порицание!

Сега трябва да дойдат новите идеи и трябва да се внимава, защото примерите от несполуките ни тежат като дамоклев меч. Безспорно има нужда от отворен конкурс, трябва нов подход с оглед новата пространствена ситуация и новото време, в което живеем. И трябва участие на нови хора! Сега трябва да се пристъпи към идеята за връщане на стените с паметните плочи, но добавям – и задължително с някакъв съвременен ракурс на преосмисляне. Трябва да се формулира ново конкурсно задание с ясно послание за смислово и артистично решение, което да подчертава подвига на предцитевойни и преклонението на поколенията. Ето какво мисля по тази тема. Трябва да се използват запазените плочи и възстановят пострадалите от тях от мемориалните стени. Но на стените трябва да бъдат доработени слепите им страни, които ще станат фасади в една преаранжирана композиция, с оглед самостоятелното пространствено звучене на паметника днес. Знам, че има вече гражданска организация по повод връщането на стените. И това е съвсем в логиката на нещата, отново има необходимост от намеса на гражданството.

PA12Позволявам си тук да предложа една нова подредба на стените. Сега те могат да бъдат издигнати вляво (източно) от страничната алея. Там може да се образува един правоъгълник, затворен от три страни, с отворена на запад композиция. Към алеята. Това ще я ситуира в логиката на християнския храм и така с новата ситуация и кръстовете на фронтоните на самите стени може да образува едно ново сакрално простраство. Мястото на лъва е вдясно пред стените. На неговата линия зад тях може да бъде поставен голям кръст. Вътре зелена трева, обикаляща пътека и място за венци. Едно конструктивно решение с постигане на ефект – горящи свещи – ще засили още силата на новата подредба. Пред така оформения паметник на алеята ще могат да се извършват ритуали на 6-ти май или на Архангелова задушница. С още няколко артистични и функционални допълнения, засилващи идеята, това място наистина може да стане интересен и обживян мемориал.

Някога Радой Ралин писа, че първо има грешки на растежа, а след това растеж на грешките. Претупването на идеята за паметник на Самуил е потвърждение на каламбура. Това, че се появи паметник на български цар в София, наистина е постижение от гледна точка на преодоляването на комунистическото суеверие при вземането на такива решения и припомнянето, че сме имали  някога царство. Ето нейсе, първият цар се появи. За това адмирации! Но на какво място, в каква ситуация и с каква презентация обаче? Царят Самуил застана почти скрит от хорските погледи, защото на това място няма активен граждански поток. Второ – Самуил гледа не съвсем удачно разхвърляните скулптори на Любомир Далчев в тревата насреща, представящи (какво съвпадение) покрусени Самуилови воини. В агресията, като внушение, заложена в царската скулптора, и скръбта на войните отсреща няма нито историчност, нито артистичност. Недоглеждане ли е, недомислие ли е, и аз не мога да определя. В скулпторната компания около царя Самуил е и Опълченецът в някаква странна градоустройствена перспектива, обърнат непонятно защо към светофара. Ето това се получи като резултат. Иначе адвокатите на идеята обиколиха медиите със съвършено излишни обяснения.

PA3Тук ще предложа една идея като сравнение. Представете си един по-голям в мащаб и по-могъщ като въздействие цар Самуил, с българска корона и със скиптър в ръка, разположен в широкото зелено пространство пред културен дом Красно село. Сам, без никави подгласници и смущаващи контрапункти. С лице към булевард „Цар Борис III“. Величаво напомнящ за петдесетте си години героично управление и тържествено посрещащ и изпращащ всички пътници по направленията Македония и Гърция.

Сега предлагам на Общината и на гражданството за обсъждане и премисляне и още няколко идеи. На първо място мисля, че София трябва да има паметник на императора, който оповести безапелационно пред света – Сердика е моят Рим. Константин 1-ви Велики. В случая имам и една съдържателна добавка. Смятам, че паметникът трябва да бъде на Константин и майка му Елена. Те вървят заедно в културната и в църковната история. Предлагам и конкретно място – на входа на Южния парк. На централната алея, петдесет-шейсет метра навътре от входа. Паметник – голям и подобавящ, като за седемнадесет века неоспорван авторитет. С поставянето на този паметник паркът може да носи името – „Парк Константин и Елена“. Това, че такива велики имена, свързани с историята на Сердика, не са удостоени с паметен знак, е стъписващо и сконфузващо явление. Тук е мястото да напомня, че през 2013-та християнският свят, към който принадлежим дефинитивно, отбеляза 1700 години от издаването на Миланския едикт, отбеляза и мястото и ролята на житейски  свързания със Сердика Константин Велики в историята на света. Мълчанието на София през тази година може да бъде обяснено само като тъжен комплекс и неуместна културна политика.

Като следваща тема отбелязвам идеята за паметник на Сердикийския едикт, предшественик на Миланския едикт, издаден в Сердика от император Галерий през 311-та година, законодателен акт, проектирал християнското бъдеще на Европа. Една идея, също неосъществена досега, макар за този паметник да има и решение на Общинския съвет.

PA5Още ред личности и събития заслужават своето преоткриване, за да напомнят за славата си и да повтарят силните си послания към съвременния свят. Личности, живяли и осветили нашия град – древна Сердика, съвременна София. От великите епископи и патриарси, чиято катедра е била сердикийската, почит и паметници заслужават епископ Климент Сердикийски, станал след това папа Римски, епископ Протоген, участник в Първия вселенски събор и организирал Сердикийския събор през 343-та година, патриарх Дамян, преместил патриаршията в Сердика, тогава в Самуилова България. Св. Иван Рилски също безспорно е свързан със София, но софиянци нямат негов паметник. А нима кан Крум, свързан през Средновековието със Средец, не заслужава паметник? Защото той не е разрушил града, както погрешно пишеше дълги години в учебниците, а го е укрепил, както се знае от специалистите.

Нима най-големият интелектуалец на Българското възраждане Г. С. Раковски не заслужава паметник на достойно място в съвременна София? Тук също имам едно конкретно предложение. Ако покривът с купола на Богословския факултет на Софийския университет бъде възстановен, каквато идея има от двадесет години, с дванадесетте „апостоли” на Българското възраждане изрисувани на фасадата му, един паметник пред него на Раковски в цял ръст на кръгъл постамент, разположен на петнадесет-двадесет метра в ос пред централния вход, би направил прекрасен възрожденски акцент. И градоустройствен.

Към тези предложения, разбира се, мога да добавя и още. Личности като Константин Фотинов, Пимен Зографски, Филип Станиславов, Петър Богдан Бакшев, Яков Крайков, Неофит Рилски, Софроний Врачански също могат да бъдат увековечени с паметници. Всичко това е необходимо, защото има ли паметник – има памет, няма ли паметник – няма памет. А тази културна политика е свързана и с така необходимия препрочит на българската история, за да не повтарят поколенията имената на владетели, патриарси и герои с грешни титли или имена, или събития с неточни обяснения, със съмнителна мотивация и неясна датировка.

PA4Архитектурната среда на София и архитектурните акценти ни поставиха и други проблеми през годините. А те също имат и своята историчност и своята знаковост. Остана без крайно решение проблемът със сградата на Националната художествена академия. „Авангардният” проект, събрал гражданското неодобрение, трябва да бъде окончателно отхвърлен и градската управа да се върне към идеята за довършване на сградата по проекта на арх. Никола Николов, съобразен с първоначалния такъв на арх. Смирнов. Този прокт е съобразен със средата, кодировката на епохата и заложената стилистика в близката архитектурна среда. В очертанията на пл. „Св.Александър Невски“, на ул. „Московска“, имаме една стъклена надстройка от последните години, която може само да е пример какво не трябва да се прави в този архитектурно-исторически ансамбъл.

В своята комплексност на принципни решения в тази проблематика много важна тема също така е, че София няма нарочно изграден, оборудван и подреден Исторически музей. Нито национален, нито градски. Музей на София като музейна подредба най-накрая се появи с компромисното решение – в сградата на Централната минерална баня. Сграда обаче за Национален исторически музей в града няма. Изграждането на специална сграда не е нова идея това е отлаган дълго във времето проблем с цената на няколко адаптации и спекулации, показали своята несъстоятелност. Мястото трябва да бъде централно, в паркова среда, с възможности за разгъване и зеленина. И сградата трябва да бъде специално проектирана с нужната представителност, достъпност, осветление, инсталации и всичко останало. Величавата история на нашия град и на нашия народ го изискват!

В това изложение ще си позволя да предложа и място за една бъдеща музейна сграда. Много удобен терен е парцелът на Царската детска градина, където сега се издига паметникът на Съветската армия. Идеята на скулптора Александър Дяков отпреди двадесет години за преосмисляне на този паметник нито беше огласена достатъчно, нито възприета като знак на времето, в което живеем. За голямо съжаление, разбира се. Но за това място, още преди войната, има проект за царски дворец на арх. Никола Лазаров. Сега ако погледнем мъдро на цялата поредица от факти, можем да експонираме спорните скулптори и идеята, която носят в музейна среда, а на това място с реверанс към арх. Лазаров да проектираме Държавен исторически музей. В момента той е по-важен от царски дворец. Самите спорни като съдържание скулптори могат да станат част от експозицията по новата история на същия този музей. Така ще обединим и спорните, и безспорните факти от националната ни история. В бъдещото експозиционно пространство можем да ги подредим хронологично, като започнем по една „стратиграфска“ вертикала, от подземни нива и праисторията, а качвайки се бавно по етажите, да преминаваме и през следващите векове и епохи. И накрая ще завършим със събитията, от които кипват и личните ни емоции.

Сега да се върнем на голямата тема. Всички тези изброени и много други неизброени идеи, случаи и проблеми и намесването на гражданството все по-често показват, че Столична община няма трайна умна и перспективна концепция за изграждане и ознаменуване на смислови акценти, свързани с миналото на града ни, държавата ни и народа ни. Т.е. няма концепция и критерии, няма работеща философия за поставяне на паметници в София, за изграждане на музейни и мемориални комплекси, за отношение към археологията и архитектурното наследство. Не случайно започнах с проговорилата античност, защото наред с по-новите исторически събития и изявени личности от последните сто години, някои отбелязани и почетени с паметници, този град има и своята величава антична и средновековна история. В структурата, в мисленето, в самочувствието на съвременния град София 135 години вече тази история почти я няма. Огромен пропуск, за който поколенията след нас няма да ни простят! А какви невероятни възможности има за експониране, за възстановка на отделни сгради и архитектурни елементи, за „проговаряне“ на акценти от античния град, за реставрация и възстановка, за оформяне на дълъг туристически маршрут и т.н. и т.н. Една частична възстановка на „Арена ди Сердика“, например, би направила съвременна София собственик на невероятна лятна сцена за концерти. Едно разкопаване и експониране на част от южната градска стена с широката улица от вътрешната страна и двете наблюдателни кули, намиращи се в днешната градинка пред хотел „Рила“, също може да оформи един „античен прозорец” и една градска зона за разговор с историята.

Отчитам добрите начинания като започването на разкопките на Ларгото и отсечката на Cardo maximus пред ЦУМ помрачени от спряното финансиране три години, а сега и от споровете за методиката на реставрация и консервация. Конкурсът за площад „Св. Неделя” беше важна стъпка в идеите за развитие на концепция за града. Но и тази идея вече доста време събира вода във фризера на Общината. Археологическите работи от това лято определено дават надежда, че ще има развитие по проблема с нова археологическа фактология. А отношението към това богатство е важно за нашия град. Важно е като принцип, за да не наблюдаваме как корпоративното надмощие се подиграва с общественото мнение и градската памет. Общината трябва да се мобилизира и да си свърши работата, защото фактът на отпадането на София от проекта „Културна столица на Европа“ е тъжно доказателство, че в културната политика на града има проблеми.

Продължавайки по темата, искам да изкажа и увереност в необходимостта от по-радикална намеса на компетентни лица – проектанти и консултанти, в горепосочената проблематика и нейната проекция – решаването на важни естетически, артистични, градоустройствени, комуникационни и културноисторически въпроси, за които на сегашните отговорни действащи лица или не им стигат силите, или са изчерпали творческия си потенциал. Ако сега не се предприемат решителни действия, историческото ни минало, цивилизационният ни портрет, оцелелите достойнство и мъдрост на дедите ни ще потънат в колебанията и кризите на 21-ви век. И ако все още е останала и може да се консолидира гражданска, професионална и историческа съвест, трябва да спрем порочната тенденция, защото унищожавайки миналото си, унищожаваме и бъдещето си. Голямата тема тук е именно отношението, защото в това отношение към тази фактология се показва морала на обществото ни, мъдростта ни, съвестта ни.

Запазването и експонирането по уважителен и достоен начин на останките от антична Сердика, на средновековните находки, на образците на архитектурата и скулптурата на следосвобожденска София не е само частнособственическа амбиция или туристическа атракция, това е културно-исторически феномен с огромна цивилизационна стойност, образоващ и възпитаващ, даващ самочувствие и надежда на обезверените ни съграждани и сънародници. А в това, че хиляди гости ще посещават столицата ни с любопитство и ще я напускат с възхита, няма и съмнение. Те, от своя страна, ще разнасят славата ѝ наблизо и далеч, което значи нашата слава, нали?

Антична Сердика и модерна София искат уважение, преклонение и любов!

 

Бъдете първият коментирал "Каменната памет на София"

Оставете коментар

Email адресът ви няма да се публикува.


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.