БЕЗКНЯЖИЕТО И БЪЛГАРСКАТА КРИЗА

Димитър ДЕЛЧЕВ

Днес, когато България често е в ролята на пасивен наблюдател на големите геополитически процеси, е поучително да си припомним от историята за периода на Безкняжието и българската криза. Период, в който действията на българския народ и неговите политици до такава степен стават централна тема в европейските дипломатически преговори, че германският канцлер Ото фон Бисмарк в последната си голяма реч пред Райхстага по отношение на България казва:

„Тази малка страна, разположена между Дунава и Балканите, съвсем не представлява обект с голямо значение, за да се впусне Европа – от Москва до Пиренеите и от Северно море до Палермо, във война, чийто последствия никой не е в състояние да предвиди!“.

Периодът на Безкняжието започва с преврата на 9 август 1886 г., довел до детронирането на княз Александър Батенберг. Завършва на 25 април 1887 г. с избирането на Фердинанд Сакскобургготски за княз на младата българска държава от IV Велико народно събрание. В българската криза вземат дейно участие почти всички Велики сили, а последствията от нея оказват своето въздействие върху голяма част от историята на Третото българско царство.

Като основна предпоставка за Деветоавгустовския преврат трябва да посочим силното влошаване на отношенията между руския император Александър III и българския княз Александър Батенберг. Руският император е недоволен, че България е осъществила Съединението си, без да го съгласува с него, като зад антипатията му към Батенберг стоят и лични причини. Поради това в България се образува силна опозиция срещу княза от страна на проруски настроените цанковисти и бивши членове на Народната (Съединистка) партия от Източна Румелия. Напрежението в Княжеството допълнително се изостря от слухове, че Сърбия планира ново нападение, което отслабената финансово и материално българска държава едва ли ще успее да отрази.

Превратът започва в нощта на 8 срещу 9 август. Тогава войници от Струмския полк влизат в столицата и подпомагани от юнкери от Военното училище обсаждат двореца на българския монарх. Батенберг е принуден да подпише своята абдикация. Сутринта на 9 август князът е отведен в Оряхово, където е качен на кораб и по Дунав е изпратен в град Рени, намиращ се в тогавашна Русия. На 12 август с посредничеството на руското консулство е сформирано ново правителство. Негов министър-председател става Петко Каравелов, външен министър – Константин Стоилов, а вътрешното министерство се оглавява от Васил Радославов. Русия обявява, че признава правителството на Петко Каравелов.

На 17 август Батенберг се завръща в България. В опит да нормализира отношенията между България и Русия князът изпраща до руския император Алексанър ІІІ телеграма в, която казва, че е получил короната си от Русия и при първото ѝ настояване е готов да напусне България. На 20 август Батенберг получава отговора на руския император, в който се порицава неговото завръщане в България. Междувременно и Германия се обявява против неговото оставане на престола. При тези обстоятелства, и въпреки настояването на Стамболов, Батенберг решава да абдикира и на 26 август 1886 г. окончателно напуска България.

Рано сутринта князът издава Манифест към българския народ, който остава като безсмъртен образец на жертва за България:

„Ний Александър I, по Божия милост и народна воля Княз на България,

След като се убедихме в печалната истина, че нашето излизане из България ще улесни възстановяването на добри отношения между България и нейната освободителка Русия, и като получихме уверение от правителството на Негово Императорско Величество руския цар, че независимостта, свободата и правата на държавата ни ще останат непокътнати, и че никой няма да се бърка във вътрешните ѝ работи, обявявам на нашия любезен народ, че се отказваме от българския престол, като желаем да покажем пред всички, доколко са нам скъпи и мили интересите на нашето Отечество, и как за неговото благо и независимост ние сме готови да пожертваме всичко, даже и това, което е нам по-скъпо от живота ни…“

Преди заминаването си князът назначава за регенти Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

Избрано е IV Велико народно събрание. Започва един дълъг период на търсене на монарх. Период, в който България издига авторитета си на млада държава, която отстоява своята свобода.

Великото народно събрание с готовност би гласувало за връщането на княза Съединител – Александър Батенберг, на българския престол. Той обаче ги посъветва да не го правят, тъй като това би усложнило отношенията между България и Русия. При тези обстоятелства депутатите се спират за княз на датския принц Валдемар. Поради роднинството му с руската императрица управляващите в България вярвали, че Валдемар ще бъде одобрен от Александър ІІІ. Това, обаче не се случва и след неодобрението на руския самодържец Валдемар отказва направеното му предложение.

На 13 ноември 1886 г. телохранителят на руския консул Каулбарс в София е малтретиран. Вследствие на това Каулбарс изпраща нота, в която настоява да се уволнят бригадният командир и военният комендант на града, да се накажат виновниците за нападението и официално да се отдаде чест на руското знаме пред консулството. Правителството обаче отказва да изпълни всички поставени условия. В отговор на това на 17 ноември Каулбарс обявява, че скъсва отношенията си с българското правителство и заедно с всички руски дипломатически представители напуска страната. По този начин дипломатическите отношения между България и Русия са преустановени за един сравнително дълъг период. Тяхното възстановяване настъпва едва след излизането на Стефан Стамболов от управлението на Княжеството и след смъртта на Александър III.

На 7 юли 1887 г. във Велико Търново Третото Велико Народно събрание под председателството на Д. Тончев одобрило избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз. Щом новото правителство получило отговора на Фердинанд, че приема направения избор то изпратило нота до турския султан с, която го молело да одобри направения избор. Високата порта изпратила получената нота до Великите сили и поискала от тях мнението им. Русия се обявила против този избор, а и другите Велики сили не дали еднозначен положителен отговор. В напрегнатата ситуация Стефан Стамболов обявил, че, ако Европа не одобри избора на Фердинанд, ще провъзгласи България за република. Министърът на външните работи на Австро-Унгария Калноки взел страната на Фердинанд. Той уредил среща между императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и германския император в Гатщайн. Там двамата монарси решили Фердинанд да замине за България, без да чака одобрението на Европа. Така на 14 август 1887 г. Фердинанд дал клетва пред Великото Народно събрание и се възкачил на българския престол.

По този начин завършва един от най-драматичните периоди в историята на Третото българско царство. В него младата българска държава показва пред света, че е готова да отстоява свой дневен ред, фокусиран изцяло върху своите национални интереси. След тази криза на Европа става ясно, че България вече е не обект, а субект в международните отношения.