Даниел ПАНГЕВ
Винаги когато говорим за Македония изплуват плеяда поборници, възрожденци, просветители и културни дейци. Наред с имената на Андрей Ляпчев и Симеон Радев от Ресен, Иван Михайлов и Тодор Александров от Щип, Григор Пърличев , акад. Иван Снегаров генералите Златарев и Бояджиев от Охрид, Македония дава още един голям син – светилникът – будител от Прилеп Димитър Талев.
Кой е Димитър Талев?
Димитър Талев Петров – Палисламов, както е пълното име на големия наш писател, се ражда в къщата, която днес се намира на малката и тясна уличка „Пере Темелковски“ в Прилеп. Още от малък Димитър или Димче, както му казват местните, остава без баща. Следва краткосрочно в Загреб, Виена и последно в София. Работи като коректор, а впоследствие, благодарение на таланта му, който не остава незабелязан, става редактор във вестник „Македония“. До 1934 г. когато вестникът е закрит. По-късно е поканен от Данаил Крапчев, друг известен прилепчанин, с когото работи във вестник „Зора“.
След кървавия преврат от 09.09.1044 г. и окупацията на България от Червената армия, Талев е изключен от Съюза на българските писатели. Месец по-късно, през октомври 1944г. без съд и присъда е арестуван като „великобългарски шовинист“ и пратен в Централния софийски затвор. Причината разбира се е активното му участие във ВМРО, която е трън в очите на комунистите, а така също и публицистиката му във вестник „Зора“. Новите господари не могат да му простят и откровеността на Талев: „И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ..“. (Из „На завой“)
Освободен за кратко, за да бъде отново арестуван и пратен в лагера Куциан край Бобовдол. Там го хранят с кочани от зеле без никакви мазнини. Заради тежките условия Талев едва не умира, но получава тежка язва.
За този период Христо Огнянов, негов добър приятел и земляк от Македония (Огнянов е родом от близкия Охрид) ще сподели: „До нас на Запад достигаха сведения за избити приятели и познати, за арести в Дирекцията на милицията, за затвори и насилствени местожителства. Единствената утеха за нас беше, че той е оцелял и че е жив..“1
За престоя си в килията на Софийския централен затвор Талев ще сподели пред Михаил Огнянов : „Един ден някой тропа на килията, в която се намирах сам. Насреща ми Лев Главинчев. Нали знаеш, той бе озлобен още като студент срещу всички вардарци – членове на Македонското студентско дружество „Вардар“, защото бе изключен за пораженско държане. По-късно конспирираше с тъй наречените протогеровисти против нас. И ето ни един срещу друг. Аз – безсилен затворник в килията, той – с пистолет и сабя, в чин полковник, би ме убил на място… Гледа свирепо и клати глава. Какво можех да направя срещу тази национална отрепка?2
Няколко години по-късно, през 1948 г. Талев бил освободен за кратко, след което обаче заедно със семейството си е изселен в Луковит. Именно там талантливият писател довършва „Железният светилник“, създава и други произведения. След като отношенията между Сталин и Тито се обтягат и Югославия поема по-различен път, ръководителите на БКП променят курса по Македонския въпрос. Българските комунисти постепенно застават на пробългарски позиции и Талев бива напълно реабилитиран. Писателят е отличен с Димитровска награда, избран е дори за депутат в 31-вото народно събрание. Мъченията и тежките условия, на които е подложен си казват своето и през 1966г. той си отива от тоя свят. Едва на 68 –годишна възраст. Внук му, Климент Талев, споделя пред мен, че имал планове да напише книга, свързана с Балканските войни. Но времето не стига..
Димитър Талев не е единичен случай, но е тъй ярък предвид неговата популярност. Освен него редица представители на родната духовност и литература имат сходна съдба. Сред тях са Данаил Крапчев, Йордан Вълчев, Змей Горянин, Фани Попова – Метафова, Владимир Василев и много други. Цветът на българсака интелигенция сменя писателските кафенета и галерии със затвори, лагери, мини, в които без милост и свян главорезите на новата власт се опитват да пречупят техния свободолюбив български дух.
Дори и след кончината на Талев Държавна сигурност не оставила семейството на мира
Климент Талев ми споделя, че дори и след смъртта на дядо му, макар и да бил реабилитиран от комунистическия режим, тайните служби не оставили семейството на мира. Няколко пъти намирали претършувано семейното жилище в центъра на София. Принудили се да се изнесат далеч от хорските погледи. Заедно с архива на писателя се качили в къщата в с. Бистрица и се скрили зад огромните и високи дувари, които трудно можели да се прескочат. Другият Талев син – Владимир пък се спасил на Запад, където повече от 40 години живее в краен берлински квартал. И макар вече да е на 80-годишна възраст, пази спомена за татко си и за мъките, преживени заради едничкия грях на баща си – безграничната обич към България и болката по поробените братя в Македония.
Димитър Талеве не е само писател, той е и народопсихолог
Димитър Талев не е само писател, но и един добър народопсихолог, който успява да усети процесите и отношенията, които по това време битуват в българското общество. В своя статия във в-к „Македония“ той ще напише: „Истината е винаги проста. Проста е и жестоката истина в нашата национална трагедия. Ние обаче, увлечени в своите безкрайни писания, в своите потоци от думи, в налудничава жистикулации, съвсем се отдалечихме от тая проста истина. Управници, политици, общественици, интелигенция – всичко потъна в безизходно безредие. Партии, крила, групи, кръгове, нови идеологии, нови теории, учения, секти – пълна безпътица. И в цялата тая мътилка гъмжи една тъмна паплач от шмекери и лицемери – дошло е сгодно време за тях. В мъчителна лутаница ние намразихме дори себе си. Търсим злото в себе си – обвиняваме сами себе си. В мъчително самоизяждане и себененавистичество ние ослепяхме и не виждаме истината, която блести пред очите ни и която може да се изрази с една дума – борба. Да разкъсаме тая мрежа, в която сами се оплитаме, за да се отворят очите ни и да видим, че не враговете ни са толкова страшни, колкото сме страшни сами за себе си. Това е простата и жестока истина в нашата национална трагедия, това е белегът на нашата народна съдба.“ (Димитър Талев, в-к „Македония“, 22.03.1934 г.)
Колко актуално звучат тези думи 80 години по-късно. Дали сега в българското общество не бушуват същите тези явления и процеси, за които говори сладкодумникът от Прилеп?
Вместо епилог
В наши дни Талевото творчесто е забравено. В училищата в България се изучава само „Железният светилник“ от цялата тетралогия. За публицистиката му няма и дума. Вероятно защото днешните политически партии и техните „лидери“, боричкащи се за постове и облаги, са уродливо продължение на онези от 30-те години, за които говори с откритост и прямота разказвачът от Прилеп. Защото именно в публицистиката талантливият писател критикува българските институции за липсата на ясна и последователна политика по Македонския въпрос. В днешна проядена от югоносталгия Македония Талев е една мистерия. Все едно никога не се е раждал, не е живял там. Само от време на време гърмят „бомби“. Последната беше скандала с опита на македонското министерство на културата да преиздаде „Светилникът“, но „преведен“ на македонска езикова норма и с променено съдържение, в което всяка дума „българин“, „българско“ бива заменена с „македонец“, „македонско“ и т.н. Срещу това последва острата реакция на оскърбените наследници от София, чиито братовчеди и днес живеят в Прилеп, но се именуват „Талевски“. „Все едно не сме една фамилия“, споделя Климент Талев.
Днес повече от всякога ни трябват такива будители като Димитър Талев. Неговите Преспански камбани, които с медния си звън да пробудят приспаният
български народ и светилника, който да озари пътят към новото ни Българско Възраждане.
24.04.2017 г.
Гр. Св. София
Използвани източници:
1. Огнянов, Х. Спомени за Димитър Талев. Публикувано във в-к Култура
2. Трифонова, Ц. Димитър Талев – тайната биография. Писатели и Досиета, София, 2004, стр. 7 – 34
Бъдете първият коментирал "Забравеният Талев"