Ако прегледаме който и да е български учебник по история, дори само от любопитство, ще забележим, че липсват редица факти и събития, както и подробна информация за бележити исторически личности. Други са омаловажени като стойност или изтълкувани твърде тенденциозно.
Каква е причината за тези слабости? Как младите хора ще придобият необходимите знания по история на България? Дали тези учебници ще постигнат нужния възпитателен ефект?
След падането на комунистическия режим българската история трябваше да бъде преосмислена и това да даде отражение и в учебниците по история. Какво се получи на практика? Комунистическите учебници напуснаха класната стая и бяха заменени с набързо стъкмени нови. Редуваха се правителствата, а с тях и учебниците. Всяка власт имаше свое разбиране за различните факти и събития. И така до наши дни.
Политическата намеса в тълкуването на историята е проява на тоталитаризъм и доказателство за незрялата ни демокрация.
Прелистваме учебника и четем странни неща.
Теодосий Търновски е най-изтъкнатият следовник на Григорий Синаит, основателя на исихазма и учител на Патриарх Евтимий. Той е обявен за светец от православната църква и има огромни заслуги за развитието на православието и укрепването на духа на българската нация. Лично цариградският патриарх Калист пише неговото житие, но в един от учебниците е отбелязан единствено като гонител на богомилите, за Патриарх Евтимий се споменава под линия, в дребния текст, който обикновено се пропуска от учениците.
В нито един учебник по история не може да се прочете за отрицателната роля на Русия по въпроса за независимата българска църква, а Русия е спъвала този процес. Това е било против нейните интереси. От друга страна, нейната роля на освободителка на България винаги дебело се подчертава.
Истината е, че българите напълно сами са постигнали две от трите цели, които са си поставили през Възраждането: основаване на училища и достъп до образование на малките българчета и независима българска църква. Третата цел – националното освобождение, макар и постигната с помощта на Европа и Русия, също е постигната с огромно българско участие. Вместо това в учебниците по история четем за провали на въстания и грешки на българските революционери, спорове и междуособици.
По този начин българските постижения се подценяват, а чуждата помощ е представена силно преувеличена.
Големият български патриот Иван Михайлов пък изобщо не се споменава, сякаш такава личност не съществува, но Росен Плевнелиев намира своето място, макар и като току-що избран президент.
Цар Борис ІІІ е един от най-големите дипломати и държавници в българската история, човек с влияние в Европа, но за него пише, че е „ловък държавник“, който налага своя „авторитарен стил на управление“.
Ролята на Борис за спасяването на българските евреи е от първостепенно значение. Тя или е премълчана, или подценена. Голяма е заслугата на цялото българско общество за оцеляването на евреите. Това също трябва добре да се знае, но възможно ли е това да стане без санкцията на държавния глава – онзи, посочен като „авторитарен цар“?
Странното е, че може да бъде представена една историческа епоха без ни най-малко да се споменава ролята на водещите исторически личности, техните действия, решения и направената от тях саможертва за общото благо. В комунистическите времена ни учеха, че народните маси са движещата сила на историческото развитие и не бива да се изпада в буржоазния уклон да „величаем“ личността.
Това е само малка част от пропуските в учебниците.
Историческите трудове навсякъде по света премълчават или изопачават исторически данни, например французите много срамежливо разказват за кланетата в Алжир през шейсетте години на миналия век, американците пък хич не обичат да пишат за начина, по който са освободили огромните територии от коренните им жители – индианските племена. Тези „неточности“ обаче са в полза на съответната нация, а ние, българите, предпочитаме да се изкарваме като хора с малко качества и достойнства, зависими от Великите сили и направо безпомощни като народ.
В последно време се заговори за дискриминационни текстове по отношение на малцинствата. Нескопосано написаните учебници са дискриминационни спрямо всички. Те трябва да служат на научната истина, а не да изпълняват съмнителни щения на малцинства, мнозинства и всякакви хора с по-голяма или малка власт. Да не се пишат набързо и главно за пари.
Политиците трябва да престанат да оказват натиск върху написването на учебници. Учебниците не служат за задоволяване на техните суетни желания и политически пристрастия.
Обучението по история не само че не запознава младите с историческите факти, но още по-малко ги учи на знания и умения правилно да ги тълкуват.
Дали някой си задава въпроса какво става в главите на нашите деца, които изучават история в училище?
Кристина Стамболска
Бъдете първият коментирал "Да надникнем в учебниците по история на България"