Иво Антонов
На 19 септември 1918 г. един български генерал очаква заповед за атака на Солун. Неговата славна 9 пехотна Плевенска дивизия току що е разгромила непобедимите до скоро английски дивизии дошли от гордия Албион. За три дни англичаните изстрелват над 350 000 снаряда по българските позиции. Генерал Милн, в отчаян щурм хвърля в боя над 300 000 англичани, французи и гърци за да сломят съпротивата на героичните 35 000 дойрански защитници. Резултатът е 11 673 убити англичани, срещу 498 българи. От 7 дружини /67 бригада, 22 английска дивизия/ се връщат само 19 души. Цели полкове оставят костите си в подножието на гордите върхове Дуб и Кала Тепе. Почти напълно е унищожена и гръцката Серска дивизия.
Вместо за атака обаче, от щаба на І армия се получава заповед № 102 за отстъпление. Със сълзи на очи юнаците напускат Дойранската позиция, която са защитавали цели три години. Победителите отстъпват пред победените. „Каква жестока съдба!” съкрушен възкликва генерал-майор Владимир Вазов, знаменития началник на дивизията. В този момент той е разбрал за пробива при Добро поле. Всичко е загубено.
Няколко години след Дойранската епопея, по време на парад по случай конгреса на Британския легион в Лондон през 1936 г., същите горди англичани, свеждат своите бойни знамена-светини пред техният тогавашен противник, а сега приятел – българския генерал Вазов, единствен записал името си в официалната британска история. Доказаните джентълмени умеят да уважават достойните противници.
Днес, отново по склоновете на Grande Couronne, славния връх Кала Тепе, пъплят англичани – този път като туристи. Последователите на елитния Уелски 38 полк са дошли да видят мястото, където на 18 септември 1918 г. са загинали всички негови бойци, дошли да покоряват гордия български дух.
Историческият четиринадесет хиляден град Дойран отдавна не съществува. Попаднал на фронтовата линия, той е напълно разрушен още през Първата световна война, а населението му е избягало в България. Днес, на негово място се намира селището Стар Дойран /800 жители/ и възникналия след 1921 г. Нов Дойран / 1200 жители/. За миналото напомнят само голямата църква „Свети Илия”, чийто внушителни стени са надвиснали над виещия се покрай брега на езерото път. Оглеждайки се в огледалните води на Дойранското езеро, западналия бивш югославски курорт наречен „Стар Дойран” живее монотонен скучен живот. Единствено култорно-развлекателните фестивали свързани с дегустация на рибни ястия и местни питиета през летния сезон раздвижват заспалото градче. Привидно нищо не напомня за славните събития разиграли се тук в началото на миналия век. Един по точен поглед обаче, ще открие навсякъде следи от миналите времена. Огромните полукръгли ламарини, спасили живота на не един български герой, днес са превърнати в селскостопански постройки. Всички стари къщи в Новия Дойран са построени с материали, пренесени от напуснатите окопи и укрития. Години наред бедното местно население се е препитавало с намереното в бункерите и галериите, напуснати за няколко часа от отстъпващата Българска войска.
Дойранската позиция.
След окончателното прогонване от Македония на сръбския завоевател и англо-френските му приятели през 1915 г., по стратегически съображения българската войска е спряна на бившата сръбско-гръцка граница. Започва изграждането фронтовата линия на Южния фронт. Безкрайни редици бункери и укрепления стават дом на стотици хиляди храбри български мъже цели три години. Дойранският участък от фронта – от Дойранското езеро до река Вардар е зает последователно от 2 Тракийска и 9 Плевенска пехотна дивизия. Поради сравнително полегатия и удобен терен за придвижване на големи войскови части, тук са насочени и най-сериозните усилия на Съглашенските войски за пробив и бързо придвижване към Струмица, Дупница и София. Това налага сериозно организиране на отбраната на позицията. Далновидният и много способен началник на 9 пехотна Плевенска дивизия генерал Вазов организира за пръв път дълбоко ешалонирана отбрана в 5 бойни линии. За три години са изградени превъзходни отбранителни съоръжения – бетонни бункери, дълбоки проходи и галерии, бетонни укрития за артилерията, проходи за съобщения, застави и окопи. Основни опорни пунктове на Главната позиция са върховете Дуб и Кала Тепе, от където има пряка видимост над целия район от Вардар до Дойранското езеро.
Напълно лишени от растителност в миналото, днес тези знаменити височини са обрасли с храсталак и ниски дървета. Скрити в непроходим гъсталак, все още стоят напълно запазените бетонни бункери, галерии и укрития, спасили толкова много български герои и удивили световните военни стратези. Кала Тепе, намалял с няколко метра по време на непрекъснатите три годишни английски бомбардировки и днес „пази” позицията. Бетонно оръдейно укритие на самия връх пази своите тайни – 2 ръждясали български снаряда стоят като предупреждение на честите посетители от разположения в Македония и Косово контингент на НАТО и КФОР. Английска ръка е оставила малко дървено кръстче в памет на загиналите съглашенски войници.
Наред с укрепленията, позицията е осигурена от множество военни пътища и чешми с прясна вода, голяма част от които се използват и днес. Постланият с калдаръм и отломки от снаряди главен път за Кала Тепе построен от Българската армия, минава покрай чешмата „Цар Фердинанд”, издигната в прослава на загиналите от 34 пехотен Троянски полк. Напълно възстановена от признателните троянци, от нейните 6 чучура се лее чудесна хладна вода, водата, която са пили онези славни балканджии преди 95 години. В миналото, вандалската ръка на местни иманяри бе съсипала красивия градеж. Легенда разказва, че през 1986 г. двама „бугари” са извадили от нейното корито 2 касети злато, заровени от отстъпващите български войски. Днес това вече е минало. Букет от сухи цветя е оставен на паметна плоча загиналите от 22 английска дивизия, поставена след оттеглянето на Българската войска през 1918 г. на скала близо до Фердинанка, както местните наричат чешмата. Този импровизиран мемориален комплекс напомня за славната битка между малка България и Велика Британия, завършила с победа за славната ни армия и оставила неизличими спомени за загубата от достоен противник у гордите англичани.
За съжаление обаче, днес всички български военни гробища в района на Дойран, в които са погребани над 2000 български воини са унищожени. Отдавна разгромено и осквернено от местни мародери, намиращото се в близост до чешмата гробище на 13 артилерийски полк тъне в непроходим храсталак. Два повалени надгробни паметника на канонири от полка са единствените следи. Такава е и съдбата на напълно унищоженото гробище на 33 пехотен Свищовски полк по надолу по пътя, в местността „Трите чешми”. Изпотрошените кръстове, взривения и натрошен на малки парченца паметник и изкопаните гробове са скрити от погледа от непроходим гъсталак. Същата е съдбата и на артилерийското гробище при с. Църничани, гробът и паметникът на полковник Константин Каварналиев.
Умишлени слухове за купища златни наполеони, намиращи се в гробовете на българските герои са станали причина за непрекъснати иманярски набези, съсипали и осквернили всички български военни гробища в Дойранско. Знаят се имената на иманярите и вандалите, посегнали на българските светини. Но по ирония на съдбата, те най-често са единствените възможни водачи на тези, които искат да се поклонят на загиналите герои.
Срещата с останките на построения през 1918 г. от 9 дивизия паметник в чест на полковник Коста Каварналиев, геройски загинал край брега на Дойранското езеро през 1913 г. в сражение с гръцки нашественици е потресаваща. Издигнат на малък хълм край шосето за Валандово, седем метровия паметник е взривен след 1945 г. и парчета от него се търкалят около осквернения гроб на полковника. Изровени и поругани са и гробовете на загиналите от 58 пехотен полк погребани тук през 1918 г. Ужасната гледка подтиска със своята бруталност.
Едно от най-големите български военни гробища, станало вечен дом на над 250 български герои се намира близо до затънтеното днес село Фурка, щаб на 9 дивизия през време на Първата световна война. Дипломати, журналисти, историци и представители на Министерството на отбраната, след 2000 г. не веднъж са посещавали мястото, за да видят остатъците на останалите около 10-15 натрошени надгробни паметника и вандалски разрушения и надупчен от иманярска ръка голям паметник-костница на починалите воини във Втора хирургическа болница. След всяко българско посещение, среднощни мародери са трошили и осквернявали гробове и паметници.
Земята почти е погълнала паметника на редник Михал Бучински от с. Бураново, Дупришко, захвърлен в дупката на осквернения му гроб. Вандали са нарушили вечния покой на погребаните през 1915 г. герои в друго военно гробище, намиращо се само на няколко километра от чистите, подредени и поддържани Гръцкото и Ирланското военни гробища във Валандово. Внимателният поглед обаче и тук се натъква на поругана чест. Два надгробни паметника с изличени имена, откраднати от вечния дом на неизвестни български герои, са залепени за украшение от двете страни на главното стълбище на гръцкото гробище.
Десетилетия наред Дойран е само далечен семеен спомен в плевенско, троянско, свищовско…, име на улица в големите ни градове, понятие от учебниците по балканска история… Дойран е българската национална гордост. Дойранската епопея е сравнима по величие с Шипченската епопея. Благодарение на Дойранската победа, България се спасява от кошмара на балканска окупация на своите съседи след фаталната Първа световна война.
Десетилетия наред българската държава беше забравила Дойран. Това величаво място, където се е проляла толкова геройска кръв, където славата на българското оръжие влезе в световната история. След 85 години, в средата на месец октомври 2003 г., група от 45 запасни офицери, ветерани и възпитаници на Военното на Негово Величество училище посети светите места за да се поклони пред подвига на героите. Организирани от Министерството на отбраната, на 16 октомври 2003 г. българската група стъпи на брега на Дойранското езеро и се изкачи до подстъпите на великата Дойранска позиция. Мигове на гордост и самочувствие, слава и победен дух. Българските ветерани и запасни офицери се поклониха и пред останките на гробищата на героите. Малки букети цветя за пръв път бяха положени пред последният войнишки дом. Това бе началото. От тогава, почти всяка година, организации и комитети, граждани и ученици, дипломати, политици и военни посещават тези свети места и отдават почит на загиналите герои-победители.
Бъдете първият коментирал "Дойран – Спомен за величие"