Има ли перспектива за живата българска рана Западни покрайнини?

Лишената ни от бъдеще диаспора в Сърбия се топи

Интервю с Иван Николов, председател на Културно-информационния център в Босилеград

Навръх Възкресение Христово, по време на Великденския фестивал в Босилеград, който събира стотици деца от съседни страни, се срещнахме и разговаряхме с един от будните радетели на българщината Иван Николов. Засегнахме парливите въпроси за ролята на страната ни и ЕС в спасяването и възстановяването на Западните покрайнини – тази изтръгната по време на Ньойския договор част от България, и присадена на Сърбия.
Съдбата на сънародниците ни от Западните покрайнини силно зависи от волята, сърцето и жертвата на тази част от страната ни, която е получила възможността да се зове България. Болящият въпрос пред политиката на страната ни трябва да е как да извоюва без кръв, в рамките на европейското свободно пространство на ЕС, свобода за самоопределение и развитие на сънародниците ни в Сърбия. И е крайно време България да заяви ясно своята позиция.

Западните покрайнини носят явно следите на една жива рана, която отвори Ньойския договор за България. Но сега, когато се говори за бъдещо влизане на Сърбия в Европейския съюз, може ли тази рана да бъде затворена?

И.Н.: Темата Ньойски договор винаги ме е вълнувала. За съжаление, след промените, които настанаха в България, българската външна политика пропусна най-добрите моменти, когато този проблем можеше да се реши по начина, по който го направиха другите съставни части на бивша Югославия – например Хърватия, Словения, донякъде и Косово. Аз изхождам от този принцип, че една насила създадена държава с окупация на чужди територии, на други народи и малцинства, в условия на свобода и демокрация се разпада; както и насила разделената държава настоява да се обедини. И този процес на разпад го наблюдавах в бившите СССР, Югославия и Чехословакия; а обратния процес – в обединението на Германия. И тук голямата ми надежда беше, че по начина, по който другите народи и малцинства в бивша Югославия потърсиха пътя към своята свобода и независимост, и ние ще можем да го направим. За съжаление не почувствахме сериозен гръб, на който да се опрем, а България водеше някаква друга политика. Днес си давам сметка, че този процес на разпадането на Сърбия, когато голяма част от държавата беше мафиотизирана, когато икономическите групировки бяха свързани със сръбското подземие, когато огромна част от сръбските мафиоти свободно се подвизаваха в София, а българските – в самата Сърбия, националният въпрос беше изтикан някъде на последно място.

Можехме да поставим болния въпрос за правата на българите от Западните покрайнини, когато се разпадаше Социалистическа федеративна република Югославия или при разпадането на Съюзна република Югославия, или на държавната общност Сърбия и Черна гора. Имахме пълното основание да го поставим, защото страната, подписала Ньойския договор, вече не съществува и можеше да се иска неговото преразглеждане. За съжаление това не се случи, а десет години слушахме една и съща мантра – че когато Сърбия тръгне да става член на Европейския съюз, България ще постави еди какви си искания, за да се създадат по-нормални условия за живот и развитие на българската общност тук. Мисля че в началото на мандата на сегашното правителство, когато председателката на Народното събрание даде безрезервна подкрепа за членството на Сърбия в ЕС, и този момент беше поразклатен сериозно. Сега се водеше един дебат в Европарламента за правата на българското малцинство в Сърбия, благодарение на общите ни усилия с няколко български евродепутати. Но нашият проблем не беше достатъчно добре включен в последния доклад на докладчика на Сърбия за членството в ЕС Йелко Кацин.

Това не са достатъчно моменти, за да облекчат нашето положение, но има мъничка надеждица, че в процеса на интегрирането на Сърбия в ЕС ние ще можем да се преборим за облекчаване положението на малцинството и създаването на по-прозрачна граница, която би могла да даде предпоставки за икономическо развитие и за спасяване на района. Не зная дали ще съумеем да използваме тази възможност докрай, защото България няма сериозна външнополитическа стретигия за сънародниците си в чужбина и в частност за Западните покрайнини. Аз съм достатъчно притеснен за бъдещето, което предстои на този град, защото процесите на асимилация и обезлюдяване на района не спират и хората продължават да обедняват. Босилеград е на последното място сред икономически изостаналите райони на Република Сърбия. Тук има само един-единствен път, който пресича общината на две, останалото са черни пътища от IXX век, хората все още живеят в бедност, в едно друго време и съвсем други измерения. И това се случва на стотина километра от София.

Другото е страшният асимилационен механизъм, с който на българското население му се насажда сръбско национално самочувствие чрез политиката на образование, културно взаимодействие, унищожаване на културно-историческото наследство, репресии, изхвърляне на българския език от обществения живот, променяне на женските фамилни имена, за да дистанцират хората тук от българския етнос. Всичко това по един или друг начин променя съзнанието на хората или ги кара да мимикрират, да прикриват собственото си национално съзнание. И от 120-те хил. българи, колкото България остави през 1920 г., сега са останали двайсетина хиляди. Останалите или мимикрират, или просто са вече забравили, че са българи. Смятам, че това е страшно престъпление срещу един народ, който никога не е застрашавал националната сигурност на Сърбия, дори напротив; който е трудолюбив, кротък и мирен.

Сега има много студенти, които идват да учат в България и срещат трудности при завръщането си тук. Какво би могло да се направи от двете страни, за да се облекчи процесът?

И.Н.: Всички студенти, които са завършвали в България, дори и по времето на комунизма, и които са имали желание да се върнат, са били разглеждани като вражески елемент, който застрашава националната сигурност на Сърбия и са били подлагани на репресии. Това е едно сериозно явление, което има за цел да обезсърчи хората да не следват в България и да не пренасят тук идеите, които вече са попили там. Правило ми е впечатление, че интелуктуалците, учили в България, когато се завърнаха в Босилеград, не можаха да се ангажират обществено. Между другото идеите за създаването на Демократичния съюз на българите, на Културно-информационния център, на националното движение, което се появи сред българите през 90-те години, дойдоха от нас, които бяхме завършили в Белград и Ниш. Вече се бяхме срещнали с явлението сръбски шовинизъм и си зададохме въпроса: къде сме ние тука? Така че кадрите, които завършват в България, нямат шанс да се реализират тук и предпочитат да останат в България. Изпращайки децата си да учат зад граница, работим за обезлюдяването на района, но това е по-добрата перспектива пред другата – да ги засмуче местната политиката и да ги превърне във „величия”, които оставиха страшен белег в Сърбия.

От българска страна много можеше да бъде направено за интегрирането на студентите, които се връщат в Западните покрайнини, и по принцип за българите тук. За съжаление, прочутите български бизнесмени, които решиха да инвестират в Сърбия, и през 2004 г. бяха на второ място сред външните инвеститори в страната, предпочетоха да ни прескочат и да отидат в Ниш, Белград и т.н. Тук нямаше интерес да вложат средства в разпадналите се социалистически предприятия, защото границата, която е на 12 км., е все още непроходима за свободно движение на стоки и капитали. От друга страна сръбските инвеститори не проявиха желание да се занимават с този район, защото тяхната логика беше – откъде-накъде ще влагаме пари да правим икономика на българите. Така че след разпадането на комунизма в Югославия, се затвори кранчето със субсидии, използвано от Белград, за да може винаги да каже: ние дадохме права на българите, дайте и вие права на македонците в Благоевградска област, което беше обменната монета.

Пазарни условия може да съществуват само при една отворена граница и след като този район се върже за българските магистрални пътища, както е било в миналото, когато търговските пътища по долината на тази река и по течението на Струма са отивали към Солун и Благоевградска област. След като прекъсваме този район, ние обръщаме пътя на стоките през планините обратно за Сърбия. Ако успеем да произведем нещо – в Сърбия стоките ни се дават под себестойността им, и обратно – всичко което идва оттам, минавайки през планината, цената му се обременява с около около 20–30%. Поминъкът ни е изключително от малкото оцеляло животновъдство, овощарство и дърводобив, а безработицата е над 85%. Населението в Босилеградско е осем хиляди. От 2002 до 2012 г. сме намалели с 20%.

Как отзвуча тук поставянето и премахването на паметника на Симеон Радев в Скопие?

И.Н.: Това събитие отекна и при нас. Ние следим с доста тревога случващото се в Македония, където нещата са още по-зле. Ние поне нямаме проблем с националното си самоопределение – или сме българи, или не сме, докато в Македония имат самочувствието, че са нещо различно от българската нация. Това е деликанен момент наистина. Подобно нещо се случи не само на паметника на Симеон Радев. Имаше достатъчно тревоги например около паметната плоча на Мара Бунева, както и въобще около всички български белези, които се появявят и са преследвани там. От друга страна наблюдаваме този „Дисниленд”, който се прави в Скопие с идеята да бетонира някакво изкуствено национално самосъзнание, създадено още от времето на комунизма.

Как отстояхте изграждането на паметника на Васил Левски в Босилеград? И.Н.: Паметникът на Левски беше наша отдавнашна мечта. За да я осъществим, улучихме точно предизборния период, в който кметството в Босилеград се нуждаеше и от нашите гласове. Ние просто изтъргувахме разрешението за строежа, такава беше възможността това да се случи. И трябва да ви кажа, че независимо от разните еничарски настроения и другите изкривявания, които се проявяват, и най-големите сърбомани имат ясното самосъзнание, че са българи. Както виждате, един сърбин полицай днес ви придружи и нищо лошо не се случи. Човекът си говори български, синът му следва в България. Всички, които живеят тук, по един или друг начин са свързани с България. В Босилеградско има райони, където Левски се е подвизавал. Оставаме историците да изследват дали е вярно или не, но легендата живее. Така че независимо от всичко случващо се, местните хора имат добро чувство – с мъка, с болка, със страдание говорят за България. Левски е един символ на свободата и паметникът му, който бе изграден тук през 2004 г., се появи с надеждата, че искрицата на свободата не е угаснала. И в действителност още я има, както виждате. Надежда, че сме част от България и отново ще бъдем част от нея ни мотивираше да направим паметника. Имаме и друга идея. В Босилеградско са паднали около 500 души за свободата и независимостта на България. Ние искаме да съберем тези имена и да ги изковем на една скала тук, която да поставим в града, за да знаят хората кои техни предци за какво са воювали.

Всичко това живее в интелигенцията на българското малцинство, независимо от натиска, простотиите, дребните заяждания, които всеки ден се случват със или без поводи. Независимо че с кмета се разминаваме по различни други въпроси, той също подкрепи искането за построяването на паметника. И съм му повтарял, че ще бъде запомнен с това.

Освен борбата на КИЦ, решаваща за паметника бе и подкрепата от България в лицето на Фондация Васил Левски. Изграден бе при минусиви температури, с огромни усилия, но някак си набързо – просто не се усетиха докъде отиват нещата. После вече имахме проблеми за това, но важното е, че беше построен, за да отбелязваме пред него гибелта и раждането на Левски с всички, които идват в Босилеград. И се надяваме, че оттук нататък ще успеем да запазим поне част от културно-историческото наследство, което имаме от времето, когато бяхме в Българската държава, което ни крепи като национално самосъзнание.

Намирате ли символика в избора на деня на Възкресение Христово за фестивала, в който срещате деца от различни съседни страни?

И.Н.: Идеята за фестивала възникна спонтанно. През 1994 г. група студенти се надчупваха с яйца. Един от тях, Александър, реши да направи едно такова състезание за децата, които играят на улицата. После събира малко пари за подаръче на победителя. На следващата година децата лавинообразно се увеличават. И когато открихме КИЦ-а през 1998 г., решихме да заложим състезанието по надчупване с яйца на Великден като част от нашата дейност. И оттук нататък го развихме до тези стотици деца участници, до това международно присъствие и културни изяви.

Тези състезания и събирания придобиха по-широк смисъл – в изграждане на контакти, надхвърляне на границите, доколкото е възможно, защото това е насила наложено разделение, с коварни средства и сплашвания. И така да надмогваме този анахронизъм във времето, който трябва да се надживее.

Какво е отношението на сръбското население за присъединяването към ЕС? Защото в обединена Европа сме с повече възможности за осъществявнане на българския национален идеал.

И.Н.: Да, но в Сърбия текат два противоречиви процеса. Единият е стремежът на приобщаването към Европа и преодоляване на границите, а другият е на решаване на сръбския национален въпрос в границите на сръбското етническо пространство. В момента двете тенденции са доста балансирани и всичко ще зависи от резултатите на изборите на 6 май. През изтеклите четири години очакванията на средностатистическия сръбски граждани от демократичното правителство на Тадич не се осъществиха, защото Сърбия бе обхваната от същия процес на разпадане на социалистическата икономика, на нахлуването на пазарните условия и безработицата, на засилване на престъпността, както в България през ранните ‘90 години. На този фон настъпват популистките и радикални партии – на Томислав Никович, на Шешел, както и отново на Социалистическата партия на Милошевич. Всички тези формации са антиевропейски настроени и лекомислено разиграват сръбския национален въпрос.

Имат ли българите глас в сръбската Скупщина?

И.Н.: Не. Тя винаги е имала по един до трима българи, но те като представители на сръбски политически партии, не се държат като българи. На тези избори правихме опити да съставим коалиция с другите национални малцинства, но не сполучихме – разликите се оказаха прекалено големи. Опитахме се на местно равнище да се обединим с представителите на по-либералните политически партии – също не успяхме. Явно натискът към българите е по-сериозен, отколкото човек може да си представи, гледайки отстрани. След като влезеш в сръбската политическа система, ти вече си канализиран навсякъде, където би могъл да действаш. Затова ние винаги сме се пазили от това нещо, за да съхраним някакъв свободен периметър на действие, от който можем да говорим за проблемите на малцинстватта – с извънпарламентарни средства, разбира се. Но това е по-резултатно в такава ситуация.

Вицепрезидентът ангажира ли се с нещо конкретно по време на посещението си днес?

И.Н.: Да, с това което е в нейните правомощия – за улесняване процеса на придобиване на българско гражданство. Тези спънки, които са от 4-5 години насам, са вече абсурдни. Скоростта на процедурата не зависи само от вицепрезидента – там някъде на опертивните нива, които придвижват документите, се задръстват нещата. Що се отнася до останалите проблеми – те са въпрос на взаимоотношения между две държави. Трудно е да се говори със сърбите, които говорят на друг език, не на европейския. Може да се постигне резултат, ако се тръгне от някакво ниво. А тук и най-малката случка на границата се разглежда като проява на национализъм, застрашаване националната сигурност – кои сте вие, българите, защо искате, какво ви интересува? Това е начина на мисленето от 50-те години на миналия век още и е трудно да се съчетае със съвременните измерения. Сърбите имат проблеми не само с нас, но и с целия европейски свят, защото са възпитавали своя елит в духа на това, че се създава „велика Сърбия”, че това е някакъв специален народ, предопределен да владее. Вичко това е заложено и в литературата, и в киното, и в печата, и във философията, и във военната им доктрина. На всички тези нива българите са „врагове”. Значи изходът е да се случи нещо сериозно в Белград – тази държава трябва да каже ясно иска ли да изгражда демократично гражданско общество с права и възможност за развитие на всички малцинства, без оглед на национална и религиозна принадлежност; или ще създава чисто етническа държава на своите исторически територии, и всички останали хора да ги няма. Това трябва просто да се каже както е.

Интервюто взе Снежана Бесарабова

Бъдете първият коментирал "Има ли перспектива за живата българска рана Западни покрайнини?"

Оставете коментар

Email адресът ви няма да се публикува.


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.