![]() |
Снежана Бесарабова
На 3 април, по повод 135-та годишнина от Априлското въстание (1976 г.), Българската православна църква обяви загиналите защитници на църквата „Света Неделя” в Батак и жертвите от Новоселския девически манастир „Света Троица“ за светци. Канонизацията беше извършена в катедралния храм „Св. Александър Невски” от патриарх Максим, в съслужение с други духовници от Българската православна църква. Патриархът свали бялото платно, с което бяха обвити иконите на новите светци, които бяха осветени и изнесени на литийно шествие около храма.
По-късно хиляди жители и гости на Батак посрещнаха на Къпинчевия мост иконата на прославените баташки мъченици. С литийно шествие тя премина през града до централния площад “Освобождение”. В баташката църква „Света Неделя“ бе отслужена тържествена света литургия с участието на повече от 300 свещеници. Иконата на новосветците беше поставена в храма заедно със специален саркофаг с техни мощи. Църквата, сега отново действаща, бе дарена на Българската православна църква по повод първото честване на Баташките новомъченици.
От сега нататък в православния църковен календар ще има две нови дати – 17 май, когато ще се почитат Баташките светци, и 9 май – денят на Новоселските светци. 1842 са избитите българи по време на баташкото клане (на 2-ри срещу 3-ти май), избрали героичната смърт пред това да се откажат от Христовата вяра. За канонизацията са избрани загиналите в църквата „Света Неделя” около двеста жени, деца и мъже, както и осемте монахини и двамата свещеници от манастира „Света Троица”. Историята е запазила само някои от имената на жертвите – свещениците Петър и Нейчо, великомъченикът Трендафил Тошев, Иван, Илия и други от Батак, както и на свещениците Никола Барбулов и Георги Дългодрейски, и на седем монахини от Новосел.
След потушаването на Априлското въстание името на Батак става печално известно не само в България, но и в чужбина. Съставена е международна анкетна комисия, която да разследва извършените варварства и жестокости над българите по време на въстанието. Записаните спомени на Ангел Горанов от Батак, син на Петър Горанов (ръководител на батакчани по време на сраженията) може би най-добре свидетелстват за въстанието в Батак и за потресаващото клане в града:
„Докато първенците още не знаели какво да предприемат, пристигнал един батачанин, който бил хванат в гората от башибозуците, изпроводен нарочно от предводителя им, известният на всички селяни Ахмед ага Барутински, с послание. Той трябвало да каже на баташките първенци да обещаят в разстояние на 2 часа да предадат всичкото оръжие, иначе той ще нападне селото и ще вземе оръжието със силата на своите башибузуци. Петър Горанов събрал начаса съвета и след съвещание изпратили в стана на Ахмеда пратеници да отговорят на башибузушкия началник, че батачани по никой начин не приемат да си предадат оръжието, с което са прогласили свободата и независимостта си, и че ако Ахмед иска да го вземе със сила, те са готови да се бият!
Всички башибузуци заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството… Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти – нищо, нищо не движело и не безпокояло никого! Тук там се чували само гласове на бозайничета. Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами си повдигали мъртвите и си чистили място за себе си. Бащата например е заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните ръце на башибузиците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави… и сам подлагал врата си на дръвника!
Наченало се клането и на жените, момите, бабите и децата. Жените показвали същата мъжествена и в същото време хипнотическа готовност към смъртта, както и мъжете. Тук само сцените са били по-жаловити и ужасяващи. Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се помежду кокалите й, прехващат се за тялото й произнасят само трогателното и детски любовното: „Мамо!”… Гледат без сълзи на майчната си отсечена глава и чакат своята съдбина!…
Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които са отвели в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детинските, и по всичкия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави – все с отворени и въздигнати към небето очи!”
Два месеца по-късно (между 28 юли и 25 август 1876 г.) кореспондентът на вестник „Дейли нюз” Макгахан от международната анкетна комисия пише своите репортажи от Батак и околностите му: „Има неща твърде ужасни, за да позволят каквото и да е спокойно разследване; неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът – да ги обсъжда. Онова, което видяхме, беше така ужасно, че човек не може да спре погледа си повече от миг… Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресаващо…”
Човешката история познава много случаи на героизъм и много примери за проява на доблест и чест. Но малко хора знаят подвига на жителите на Перущица и на българския революционер Кочо Честименски. Заедно с много други перущенци, Честименски и семейството му се укриват в местната църква, където се отбраняват от многочисления противник. За да не попаднат живи в ръцете на турците, Кочо убива жена си и детето си, а след това слага край и на своя живот. Примерът му веднага е последван и от други перущенски въстаници.
По този повод през юли 1876 г. Макгахан пише в репортажите си от Перущица: „При нашето посещение видяхме, че целият църковен двор е разоран от снаряди. Следи личаха навсякъде по стените на черквата, където са удряли снарядите… Мъжете укрити в черковния двор решили след пропадането на този последен опит за преговори с турците, да се самоубият. Някои от тях пристъпвали вече към осъществяване на това решение, когато жените им се намесили и молели също така да бъдат убити… Петдесет или шестедесет мъже убили жените и децата си.”
Досега Българската православна църква е обявила 104-ма за светци. Сред тях има патриарси и епископи; четирима средновековни владетели – княз Боян Енравота, княз Борис Покръстител, цар Петър Български и княз Йоан-Владимир Български; трима воини и 87 мъченици. Последните канонизирани за български светци от БПЦ са Паисий Хилендарски през 1962 г. и Софроний Врачански през 1964 г. от патриарх Кирил.
Последният българин обявен за светец (през 1998 г. от папа Йоан Павел II) е монсиньор Евгений Босилков. Той е един от осъдените на смърт български католически свещеници, разстрелян заедно с трима свои сподвижници през 1952 г. Обвинени са от комунистическата власт в шпионаж, „самопризнанията” за който са изтръгнати с мъчения.
През 2000 г. т. нар. Алтернативен синод на Пимен и Инокентий обявява дякон Игнатий – Васил Левски за светец, а през 2002 г. канонизира 120 свещеници, избити от комунистическата власт след 9 септември 1944 г., но тези актове не са признати от Светия синод на БПЦ.
През това време църквите на съседите ни врят и кипят от канонизации. Първенец в това отношение е Русия, която за последните 20 години има над 1000 канонизирани, Сърбия около 200, а в Гърция тази практика никога не е преустановявана.
Въпросът около канонизацията на герои от Батак и Ново село предизвика вълна от спорове и дебати. Цитираме някои виждания и коментари по повод събитието: „Днес, 135 години след трагичната епопея в Батак, признателното потомство по инициатива на българската патриаршия канонизира баташките мъченици за светци, за да напомнят на поколенията за родолюбието и саможертвата на нашите предци пред олтара на Отечеството в името на вярата и свободата на род и Отечество. Дълбок поклон пред светите мъченици на Батак!”, казва д-р Богомил Колев в своя блог bogomil.blog.bg.
Богословът д-р Христо Темелски споделя в сайта „Двери на православието”: „Отдавна историците са направили приблизителни изчисления, че жертвите от Априлското въстание са 30 000. Както в църковния календар има „Св. 20 хиляди мъченици, изгорени в Никодимия”, така в нашия случай може да има „Св. 30 хиляди новомъченици, пострадали при Априлската епопея от 1876 г.” По този начин ще се канонизират всички жертви и ще се тушират всякакви недоволства.”
Авторка, подписана като Златина в сайта „Двери на православието”, дава още една гледна точка към темата: „Изкушението да се канонизират национални герои от турския период е общо за Балканите и може би гърците са най-податливи. Но даже те използват два термина – светци мъченици и мъченици за народа”. Друг участник я допълва: „Тези хора са мъченици на революцията, но дали са мъченици на вярата?” Според трети пък Светият синод си прави пиар…
Канонизацията на мъченици от Априлското въстание за светци демонстрира стремежа на църквата отново да даде своя принос за духовното ни единство и националното ни достойство в битката срещу нищетата. Църковните дейци добавят своите свещи към проблясващите пламъци на един разбуждащ се национален дух. Да, батакчани, перущенци и другите герои от Априлското въстание, и без да са били светци и църковници, са вършили своя подвиг – именно защото този непреклонен дух ги е движил, за да отстоят воля и чест.
Априлската епопея е голям урок по възмога над болка и смърт – заради бъдеще. И в този смисъл, както казва един съвременен мислител, България е школа за духовно възмъжаване!
Бъдете първият коментирал "Канонизация на мъчениците от Априлската епопея"