Петър Захаров е син на злощастните Западни покрайнини, откъснати от живата снага на България през ноември 1919 г. в Ньой – предградието на Париж, което донесе на великите сили, победителки през Първата световна война, не слава същинска, а незабравим позор, и на Отечеството наше – неотзвучаващи страдания и неизплакани сълзи. Макар вече усмъртен от зашеметяващите промени в света, започнали през 1989 г. на миналия век, чудовищният Ньойски договор още-още се крепи на командното дишане на Сърбия и на държавите, нейни приятелки, за да изпълни докрай пъклената си цел: безвъзвратно да слее даром дадената земя с територията на Сърбия и напълно да погълне нашите братя и сестри. От там, от кървавите Западни покрайнини, тръгва пътят на Петър Захаров. Това изконно място е началото му, което се разгръща с течение на времето, натрупва в неговото голямо сърце мощ и борческа сила, за да пресече дължините и ширините на други държави, да остави отпечатъци и по тях. И това става не с молитви и проповеди, а с политическа борба, която разперва неговите крила за полет и калява духа му за победи и страдания. Те, взети вкупом, извайват образа на българина Петър Захаров и превръщат живота му в пример и урок за потомците.”
Камен Васевски, из „По-силен от злото, неразлъчен от вярата си. Книга за оцелелия българин Петър Захаров”
| [singlepic id=23 w=320 h=240 float=] |
В едно намусено ноемврийско утро Петър Захаров ни се усмихва приветливо и ни повежда към своя софийски дом. Всъщност думата дом трябва да я поставим с главна буква. Защото за него този Дом е и светилище, и символ. С годините в него събира на едно място всички спомени-светини, снимки, впечатляваща библиотека, документи, вещи; изгражда в двора си параклис; поставя паметни плочи на героите, дали живота си за свободата на Македония. Българската Македония…
Още на входа ни посреща надпис „Македония е българска земя”. „Само на моята къща пише такова нещо”, със съжаление констатира домакинът ни, „а трябва да го пише в Народното събрание. Това не е пропаганда, а информация”. И така е – спомените за онези времена и предците на нашия домакин са толкова живи! Ако някога решите да разберете истината за това какви хора са били българите – като душевност, като морал, като характери – задължително трябва да си поговорите с човек като Петър Захаров.
| [singlepic id=24 w=320 h=240 float=] |
„Роден съм през 1930 г. в село Вълковия, което е на 2 км западно от Ньойската граница, на 25 км от Цариброд и 30 км от Пирот”, разказва ни той. „Това е едно борческо село, където турците и посред бял ден не са смеели да влязат от страх… Потомък съм на македонски българин, а по майчина линия съм внук на българския опълченец Апостол Комита.”
Трудно е в наши дни да си представим как едно само историческо събитие посича съдбите на толкова много хора и ги променя завинаги. Ньойският договор е тъкмо това за съдбата на цялата фамилия на Захаров и хилядите българи като тях, останали зад пределите на своята обична Родина. Всички те по един или друг начин повеждат титанична битка за оцеляване срещу асимилаторската мелачница на Сърбия.
„След падането под сръбско робство – разказва домакинът ни – майките и бабите ни години наред носеха черни забрадки в знак на траур.”
В съзнанието ни неволно изниква онази трагична картина от 1919 г. на софийската гара и думите на Ал. Стамболийски пред журналисти и посрещачи „Какво носим от Париж? Носим смъртник!”.
| [singlepic id=25 w=320 h=240 float=] |
Днес, според Петър Захаров, едва ли има 5 000 души, които биха се назовали българи в Пирот, а в Цариброд няма и 10 000. Това е резултатът от асимилаторската политика през всичките тези години и особено по времето на комунизма. В книгата си споделя, че
„хиляди писмени паметници, прочути черкви, манастири, военни и цивилни гробища днес вече не съществуват”.
Изброява „реставрирани” храмове, които са „преобразени” от „специалисти реставратори” до степен да ги интерпретират като „сърбизирани”. Това се случва с Погановския манастир, Съборната черква в Пирот, манастирската черква в село Темско, манастира „Прохор Пчински”, Суковския манастир и др.
Слушаме разказа на нашия домакин и се замисляме колко малко се знае в България за предателската обезродителска роля на комунистите спрямо българското малцинство в съседните на България държави.
„Ако си комунист, ти обичаш Камбоджа, Виетнам, Куба, но не и България.”, споделя Захаров, „Комунистите са интернационалисти, не националисти.” Жертва на техните репресии срещу българите в Югославия стават двамата му чичовци и братовчед му. Непримирим противник на македонизма, самият Петър Захаров е дългогодишен политически затворник, в бивша Югославия, където излежава две присъди.
„Съден съм за моето право дело: да се спре чудовищната асимилация на българите в Моравско и Западните покрайнини”, изповядва родолюбецът.
Едва на двадесет и една години, първокурсник в Белград, той е арестуван заедно с още двайсетина студенти, защото са „потомци на известни български фамилии”. Осъден на три години затвор Захаров излежава две в един от най-кошмарните лагери на Югославия „Голи оток” – аналог на българския „Белене”. Когато излиза „на свобода” след втората си присъда е четиридесетгодишен.
През 1964 г. Захаров емигрира от Югославия в Германия. През последните няколко години живее в Швеция и България. Председател е на Международния форум за Македония, със седалище град Трелеборг – Швеция. Главната задача на Дружеството е различаване по пътя на фактологията (чрез неоспорими факти) измислената сръбска и коминтерновска теза за съществуването на македонска нация, език и история. Вече единадесет години Форумът запознава различни институции в чужбина с културата и състоянието на човешките права на българите, живеещи в съседните на България държави.
Петър Захаров е удостоен от Държавната агенция за българите в чужбина „за високохуманната му родолюбива дейност сред българите в Западните покрайнини и Македония” с почетния медал „Иван Вазов”. Мечтае един ден да направи фондация, която да носи неговото име и която да направи един пантеон на всички онези българи, загинали в борбата със сръбския завоевател. Началото е поставено – в двора на неговия Дом е има паметна плоча на Мара Бунева, Иван Михайлов, Тодор Александров. Тук всяка година се събират родолюбци и представители на българската емиграция и правят молебени. Поклонихме се и ние.
“След капитулацията на Третия Райх на 9 май 1945 г., надеждите на нас, българските патриоти, просто изчезнаха. Тежко стана и за ония, които поддържаха своя български дух и бяха белязани със знака на българщината. Властта започна тяхното масово тероризиране и изтребление. Някои се прилъгаха и се озоваха в България, надявайки се, че в нея ще се спасят. Но тогавашната отечественофронтовска власт, съюзница на Тито, ги предаваше в сръбски ръце и те биваха екзекутирани.
Такъв е случаят с моя роднина Костадин Димитров, който до 1941 г. бе сръбски джандарин в Крива паланка. Но когато се установи българската власт в цяла Македония през 1941 г., той, като познавач на нещата в Македония, се включи в българското разузнаване. През 1944 г., есента, появяват се сръбски партизани в Скопие, предвождани от Светозар Вукманович-Темпо, черногорски сърбин, Титов приятел. Тогава трескаво търсят моя роднина, но той се изскубва от търсачите си и с цивилни дрехи отива в ямболски села, където става чобанин. Ала подир два-три месеца български шумкари го намират и го предават на сърбите. И те, сърбите, го убиват с тухли. След смъртта му неговата фамилия беше интернирана в Западна Сърбия. Синът му, Миле, също беше репресиран по-късно – изпратен бе в лагера „Голи оток”. През следвоенните години, при установилата се сръбска окупационна власт, ние – стари и млади българи, откроили се в своята среда, бяхме отхвърлени от политическия и обществения живот, нямахме право на глас, ограничиха възможностите ни за образование, засилиха тормоза над нас.
През 1946 г., докато още траеше т.нар. „Българо-югославска дружба” неколцина ученици от гимназията и ученици от Педагогическото училище в Цариброд създадохме нелегална група, насочена срещу окупаторите-сърби. Тя бе организирана тайно в местността „Бучумед”. Още помня датата 1 май 1946 г. Всички нейни членове бяха основно проверени, произтичащи от пострадали семейства. Групата наброяваше 10 души, отлично познаващи се един друг, тръгна по своя набелязан път. Тя изработи свой устав. Нейна противостояща сила бе окупаторската власт. Името и бе Т.А.М.О.) (Тайна антиюгославска младежка организация). Още от люлчините си дни тя предприе действия. Един от нас успя да проникне в основното училище на село Желюша и задигна циклостил, от който тъй много се нуждаехме в нелегалната си работа. Въоръжени с него, ние отпечатахме позиви, насочени срещу властта. Тези материали залепвахме с туткал по вратите на къщите, по зидовете им и по оградите, ала предпазливо – през нощта. Ефектът беше голям: представители на режима се втурваха да дирят авторите на позивите и обиколиха много места: училища, къщи, свързваха се с доносници. За наша радост техните усилия излязоха без резултат. Тоест ние останахме неразкрити. Шетнята на агентите обаче ни накара временно да замълчим, без да се отказваме от начертаната си програма.
Не само в това се изразяваше нашата работа – ние активно вербувахме млади хора да участват в демонстрации и политически акции. Помня какво направихме, когато сърбите свалиха името на околийското управление и туриха сръбския надпис: „Команда места”. Тогава се вдигнахме всички до един от нашата група, едва ли не се превърнахме в катализатор на народното недоволство. Безброй хора от града и селата се стекоха пред сградата на околийското и свалиха сръбския наслов и сръбското знаме. Сетне те изразиха бурно протеста си срещу окупаторската дързост. Това беше най-големият всенароден бунт срещу нашите потисници. Полицията беше безсилна. Изплашена, тя поиска помощ от отечественофронтовското правителство в България. И то се озова на повика й – изпрати прочутия партизанин Славчо Трънски, надявайки се той да усмири разбунилите се българи.
Във връзка с това се сещам за нещо немаловажно. Преди Трънски да пристигне на гарата, високоговорителите неуморно разнасяха вестта за идването му. Това изпълни недоволните с някаква надежда. Затуй те отидоха на гарата, грабнаха госта на ръце и го качиха на балкона на гимназията с трепетното очакване той да ни даде своята подкрепа. Уви, това не се случи… Този българин, незаслужено окичен със слава, попари ожиданието на хилядите. Той се обърна към тях с думи, които още се помнят: „Какво искате вие от народната югославска власт? Искате да разрушите нашето вековно братство ли? Това няма да стане! На вас се полага само тояга, която ще получите непременно!”
Подир тази безумна закана на заслепения комунист, насъбралите се плюха с погнуса и гняв. Сетне с наведени глави се разотидоха по домовете. Трънският партизанин, лишен от тяхната обич, бе принуден да си тръгне за гарата сам, и то пешком.”
Из „По-силен от злото, неразлъчен от вярата си. Книга за оцелелия българин Петър Захаров”
Бъдете първият коментирал "Петър Захаров – оцелелият българин от западните покрайнини"