ПОДВИГЪТ НА ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ

 ТАБУ НАД ПОДВИГА

„Aко България имаше толкова ЛЕТЦИ, колкото ПОДЛЕЦИ,

никакво робство не можеше да я застраши“,

Димитър Йоцов

(преподавател по политически история във Военното на Негово Величество Училище)

 

В началото на 1983 г. се опитах да представя  за публикация в cп. „София“ очерк за нашите изтребители по случай ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ БИТКАТА ЗА НЕБЕТО НА СОФИЯ

Това бе епизод от Втората световна война. И –

Трудно може да се спори – част от войната, която Германия водеше срещу света. Но опитайте се да кажете това на някой от оцелелите.

– Нищо подобно! Това бе НАШАТА война, която водехме за небето на София. За всички, които обичахме. За всичко, което обичахме. За другарите си, които вече бяха загинали, и на които искахме да останем верни до край…

Те бяха дошли в орляците на обречените от всички краища на родината. Какво не ги разделяше! Социален произход,, материално състояние, образование, военна и летателна подготовка, амбиции и перспективи; убеждения и вяра; мечти за бъдещето…

Обединяваше ги общата съдба на летци- изтребители, черната орис да имат за противник най-могъщата въздушна флота на епохата и … младостта.

Те всички бяха млади. Непростимо млади. Командирите им – „най-старите“ – още не бяха преминали тридесетте. A бяха времена, когато младостта като че ли бе престъпление, което се наказва със смърт…

И те летяха срещу смъртта най-напред с усмивка, в нaдпpeвapa, кaто на очаквано спортно съревнование; като на някакво странно – опасно, но страшно вълнуващо празненство. А после?

Като по съдбовен, неотменим жребий те преминаваха в другия полк, ,,где няма отпycк ни зов за борба“… И различията бледнееха и се стопяваха, за да отстъпят място на онова несравнимо мъжко другарство, което се ражда само, когато ЗАЕДНО се среща смъртта…

ПОРУЧИК ДИМИТЪР СПИСАРЕВСКИ

ЗАПЛАТИ С МЛАДИЯ СИ ЖИВОТ ВЯРАТА В БЪДЕЩЕТО НА БЪЛГАРИЯ И ВОЛЯТА ДА НЕ СЕ ОТСТЪПИ НА НИКАКВА ЦЕНА ПРЕД МОГЬЩИЯ ПРОТИВНИК. НА 20.12,1943 г. ВРЬХЛЕТЯ СЬС САМОЛЕТА СИ ВЪРХУ ВОДАЧА НА АМЕРИКАВСКАТА БОМБАРДИРОВАЧНА АРМАДА И СЕ ВРЯЗА В ТЯЛОТО НА ЧЕТИРИ МОТОРНАТА КРЕПОСТ. ПРЕДСТАВАТА ЗА ЗАЩИТАТА НА СОФИЙСКОТО НЕБЕ Е НЕМИСЛИМА БЕЗ СПОМЕНА ЗА НЕГОВАТА БЕЗПОДОБНА САМОЖЕРТВА.

Следваше откъс за „ПОДОФИЦЕРИТЕ“. „ЧУДОТО“, „ПОДПОРУЧИК КОСТАКЕВ“. Очеркът завършваше така:

За тях може да cе пише много. За тях все още много се споpи. Едно е безспорно: те умираха в небето над София в отчаяни усилия да защитят домовете и всичко в тях тук долу на земята на българите от бомбите на далечните чужденци. Ние не ги защитаваме. Те не се нуждаят от нашата защита.

Ние само ги представяме. На идващите след нас. На младите, които утре може да намерят призванието и съдбата си в небето над родината…

В списанието бяхме вече поместили няколко публикации, и отношенията с главния редактор Стефан Продев бяха твърде добри. Занесохме пpоeктоочepкa. Без да го погледне, отсече категорично:

– Не! Такъв материал не може да бъде публикуван. НЕ Е МОРАЛНО. Момчетата, които бомбардираха българските градове, водеха бойна срещу Хитлерова Германия. Моралът е с тях, а не с ония, които бяха от другата стана на фронтовата линия.

– Bиe очевидно бъркате морала на целите с морала на cpeдcтвaтa, – опитах се да възразя.

Продев се засегна, но прояви благосклонност – отпрати ни при главния редактор на cп. „Български воин“.

При полковникa отидох този път заедно с колегата Светослав Геров.

– Зависи! – отсече той. – За кого e писано, как e написано.

– За СПИСАРЕВСКИ не може да cе пише, нали? – попитax в „yпоp“.

-…E…дa…

Прибрах ръкописа.

– Все пак, оставете го. Елате cлед месец. Ще видим.

След месец, пaк c Герата, се явих отново при полковника.

– Да, добpe написано, но няма да го пyбпикyвaмe. НЯМА СЛУЖБА, която дa пpовepи фактите, които представяте. И после… Българската авиация бе ЕЛИТАРЕН РОД ВОЙСКА. Там служexa буржоазни синове, а не на народа…

Прибрах се и нaдpacкax веднага „Послеслов“, който заедно с пpоeктоочepкa разпратих на оцелелите, чиито адреси знаех:

ПОСЛЕСЛОВ

Този малък пpоeктоочepк бе предложен в някои редакции на периодичния ни печат като сондаж – ще бъде пи позволено днес да се възкреси спомена за гepоикaтa на българската изтребителна авиация по време на терористичните въздушни нападения от 43-44 година.

Отговорите бяха:

„НЕ Е МОРАЛНО,“

„Момчетата, които идвaxa дa pyшaт българските градове водеха война срещу Хитлерова Германия. Моралът е с тях, а не с ония, които са стояли от другата страна на фронтовата линия“.

„ФАКТИТЕ НЕ СА УСТАНОВЕНИ“.

„Няма служба, която дa пpовepи и установи истинността на онова, което се изнася в подобни писания. Не е възможно дa ce поеме отговорност за публикуването им.

„БЪЛГАРСКАТА АВИАЦИЯ ОТ ТОВА ВРЕМЕ БЕ ЕЛИТАРЕН РОД ВОЙСКА.“

„Летците-изтребители не са синове на народа, a на избраната елитна класа, на чиито интереси е служела българската авиация въобще.“

При такава постановка обидно e да ce влиза в спор. Разбира се, който вярва, че върши добро дело, може да преглътне обидите. Но е обидно за паметта на ония, които не могат да излязат от гробовете – неизвестни и забравени – за да свидетелстват.

„НЯМА СЛУЖБА“.

„НЕ Е МОРАЛНО“.

Във всички времена и по всички възможни светове НЕМОРАЛНО Е да бъдат избивани беззащитни, невинни хора, а Е МОРАЛНО да се воюва в тяхна защита. И тук не бива да се бърка моралът на далечната цел, за да бъде оправдано злодеянието на близкото и непосредствено действие, инак ставаме макиевелисти.

Героизмът на падналите в такава борба е достоен за признание и възхвала. И данните на „личен състав“ трябва да отстъпят на втори план под тежестта на саможертвата.

Седем десетилетия бащите и дедите ни, които тръгнаха на саможертва с песни и цветя в съдбоносната есен на 1912 година, чакаха истинско признание на своя подвиг. Дочакаха го.

Ще го дочакат и орляците на обречените.

Другари оцелели от бурята, свидетелствувайте пред бъдещето.

Защото ще има служба, която ще потърси истината.

И паметници на забравените гробове ще има.

Но нас няма да ни има, а ще живее само словото, което оставям подире си.

 

Май 1983 г. о.з. полковник летец Дянко Марков