Ретроспективен поглед към Сан Стефано и Берлин – 1878

Васил Златаров

Винаги, когато отправям поглед към своя вътрешен мир, все повече се убеждавам, че ако бях съвременник на Възраждането, мястото ми неминуемо би било в редиците на нашите националреволюционери. С течението на годините обаче разбирам, че от гледна точка на целокупна България по-прави са били дейците на църковната борба и нашите просветители. България наистина щеше да се освободи малко по-късно, след Първата световна война например, но без проблемите, които ни създаде Берлинският договор и които тегнат върху цялата ни история след това.

Антон Страшимиров добре е казал, че Априлското въстание е най-големият политически зар, хвърлен в цялата съвременна българска история. Без него нямаше да я има добре дошлата за имперските интереси на Русия руско-турска война две години по-късно, завършила с прелиминарния, т.е. само предварителния като основа на дипломатически пазарлъци договор в Сан Стефано на 19 февруари/3 март 1878 г., който наред с доброто за нас предвижда и руска окупация на България в продължение на две години и право на преминаване на турски войски през нея. Но даже и Санстефанска България, въпреки своите 180 000 кв. км, не обхвана напълно българските територии – една част оставаха в Турция, а друга, макар и малка, се даваше за компенсация на Голяма България на вечно галеното чедо на Русия и нейната дипломация – Сърбия, анексирала на пет пъти български територии от 1833 до 1919 г.

Че в Берлин 1878 г. руската дипломация е победена и в резултат на това Санстефанска България разпокъсана, е легенда. Тъжната и, ако искате, грозната истина е, че всичко е уговорено преди това в Лондон, където Русия, представлявана от своя посланик там граф Шувалов, добре е защитила своите интереси за сметка на… България. В Берлин се разиграва само дипломатически театър, в който канцлерът княз Горчаков се „подчинява“ на Европейския концерт на Великите сили. И така, в Берлин, 1878 г., става следното:

Северна Добруджа с нейните 15 000 кв. км се дава на Румъния, въпреки нежеланието й, защото срещу това тя е принудена да отстъпи Бесарабия с нейните 45 000 кв. км на Русия, загубена за последната по силата на Парижкия мирен договор от 1856 г. Освен това Русия си запазва всички свои придобивки в Кавказ (Карс и Испахан), предвидени в предварителния договор в Сан Стефано и които по територия са по-големи от цяла България.

От 63 000 кв. км между Дунав и Стара планина се създава васално българско княжество, към което се придава и Софийското поле, тъй като австро-унгарската дипломация успява да убеди останалите Велики сили, че то е част от Старопланинската система.

Създава се и автономна турска област Източна Румелия с 33 000 кв. км.

Останалото от Санстефанска България се връща на Османската империя и отново част за Сърбия, макар че вече България е само една малка васална държава.

Когато в щаба на руската армия в Одрин 24-годишният Стефан Стамболов, който работи в него, научава, че България всъщност е разделена на 5 части, възкликва: „По-добре да не бяхте ни освобождавали. В робството поне бяхме обединени“, на което княз Наришкин реагира: „За такива думи в Москва nращат в Сибир“. Напразни са и воплите на целия наш народ, намерили своя върховен израз в Кресненското въстание.

Надали Англия, покровителката на Турция по това време, би се противопоставяла с такава настойчивост на създаването на една голяма славянска според нея държава на Балканите, приятел на Русия, ако в 1878 г. бе разбрала това, което разбра седем години по-късно – каква воля за независимост и разграничение от Русия ще последва в България при такива национални водачи като Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Затова и тя благославя, нещо повече – тя прави дипломатически възможно Съединението в 1885 г., станало въпреки и против волята на Русия.

Трагедията в Берлин 1878 г. обаче, превърнала се в предпоставка на всички бъдещи раздори и стълкновения на Балканите, които не биха били възможни при силна българска обединена държава, не унищожи историческата романтика от Сан Стефано 1878 г., с която заживяха българските поколения. Защото народ, който веднъж е пожелал да бъде свободен, е вече свободен.

Васил Златаров

в. „Народен будител“, бр. 1(8), 1995 г.

Васил Златаров: Пълзящата пропаганда разяжда националното съзнание на българите мохамедани

Анастас Барбов: Как отчитате съглашателството между ДПС и БСП в 36-ото Народно събрание и извън него?

Васил Златаров: Заявих веднъж в парламента, че от лявата страна, при комунистите, има псевдонационалисти, защото марксизъм и национализъм са две несъвместими понятия. Ако прегледаме основни марксически трудове по националния въпрос, ще се види, че според тях национализмът е вторично понятие. Националните въпроси са ги интересували дотолкова, доколкото могат да използват националните въжделения и интереси на хората за целите на една „световна революция“. И няма да забравя, че когато България бива освободена през 1878 г. от турско робство, Маркс, като обикновен журналист, е изразил своето недоволство от еманципирането на нашия народ, при което е било „загубено едно огнище на световната революция“. Дотук за лявата половина на бившия парламент.

Тогава казах, че в центъра са най-добрите националисти в българския парламент в лицето на ДПС… Защото, от своя гледна точка, те провеждат „своя национална политика“, макар и неофициално… Когато ДПС пропагандира сред българомохамеданите, че те са турци, а ние им се противопоставяме, реакцията е, че това е „нарушение на гражданските права“. А когато ние пропагандираме истината, че населението е българско, за ДПС това е „непозволено“. С други думи, оставяме една пълзяща пропаганда, която поразява остатъка от националното съзнание у българомохамеданите.

И благодарение на нашата българска толерантност става нещо нечувано в историята ни – извършва се денационализация в собствената ни страна в името на „демокрацията“. Ситуацията у нас е подходяща да напомня едни думи на английския министър-председател Дизраели, който създаде разпокъсването на България: „Пред прага на човека аз предпочитам прага на англичанина…“

в. „Отзвук“, 21 ноември 1994 г.