БУЗЛУДЖАНСКИЯТ ХАМЕЛЕОН

арх. Алеко Христов

Повод за тези редове е едно интервю с акад. арх. Георги Стоилов* в медийния партньор на Камарата на архитектите в. „Арх & Арт форум”** за Дом-паметника на компартията ни на Бузлуджа, най-големият ни идеологически монумент.

Не е темата тук дали и откъде е взета идеята за паметника или какви професионални качества има – и в Ботевото стихотворение „Стефан Караджа” има идея от Лермонтов, но пак е гениален поетическият му наниз. „Жив е той, жив е” при Ботев „духът на Караджата”, убит тъкмо на този връх. Интересно. Още по-интересното е, че това е на „един хребет…, който е „гръбнакът” на България” (А&А, с. 12) – току до Шипка, а там исторически е жив подвигът на опълченците. В „Прелом” е публикувано стихотворното разочарование на русофила Вазов от действията на „братска” Русия спрямо нас. Дядо Йоцо взел, че попрогледнал.

По времето на другаря Тодор Живков 1971–1989 г. се строят множество паметници, между които е и наричаният заради формата му „летяща чиния” на вр. „Бузлуджа”, под който през 1891 г. е проведен Учредителният конгрес на БСДП, свързан с другаря идеолог-марксист Димитър Благоев. Конкурсът за „чист монумент” (спечелен от арх. Стоилов) е партиен, после поръчката за сграда (дадена нему) – също (А&А, с. 10). Сценарият бил прост, като трите дяла при ръченицата: 1. „Дай да го строим”, казал др. Живков, виждайки фотомонтаж на проекта; 2. „Разбира се, ОК (не е „okey”, а „Окръжен Комитет”, бел. авт.) на партията в Стара Загора вече е дал команда”, му отговорил др. Стоилов, тогава вече бил с пост на министър (А&А, с. 11); 3. Целокупният български народ възторжено се втурва да плаща. И се строи. Разбира се, викат му благоприлично „доброволни дарения”. Сигурно и такива е имало, но ето и друго интернет-свидетелство: „… помня още как събираха дарения, продаваха се марки и какви ли не агитации. Спомням си и сентенцията: „В България по магазините няма хляб и салам, а на Бузлуджа строят храм”. Редовете тук обаче не са нанизани по конеца на злободневната теза за „хляба и салама”, защото тя е стар популистичен метод, особено обичан от ком-соц пропаганадата и до днес.

Темата за седящата здраво на земята чиния е свързана с методичното вграждане на един политически катаракт в душевността на българина: нещо като печалбарския пилешки грип, но с цел получаване на политически дивиденти за власт на малцинството, водеща до многото сигурност и пари, лелеяни от комунистите още преди 1944 г. И ето – партизаните яхват имиджа на хайдутите, а Д. Благоев прави Бузлуджанския конгрес под върха, известен с гибелта на хаджията, негов адаш. Затриването на ценностите смело продължава: по време на комунизма честванията на подвига на опълченците на Шипка не се извършват на истинския връх, а на съседен! Все едно да слагаме цветята си на признателност към безсмъртието на Васил Левски не на паметника му в София, където е обесен, а на някое централно кръстовище, да речем – „Петте кьошета”. Дори е нелепо да си го помислим! Кощунствено е, но не е случайно: нали не са там енергиите на дерзалия за свободата на поробените. Не стига това, ами в съседство на Бузлуджа се стоварва маститият обем, та успешно да конкурира паметника на Шипка – защото и според автора му „от главния път се виждат и двата” (А&А, с. 11). Е, парите не са проблем за БКП-то, щом трябва да се надвие паметничето за опълченците: пилонът с петолъчка (А&А, с. 10) става сграда; към това решение колегата Стоилов бил подтикнат от силния вятър, дето щял да духа и отдолу, и отгоре (А&А, с. 11) – просто не ще да си признае причината човекът. И ето ви сграда, голяма – и, разбира се, пак с пилон, на върха, на който си е рубинената петолъчка, че и свети, щом има ток. На времето евреинът Моисей казал: „Око за око – зъб за зъб!”. А Партията: „Паметник над паметник – размер за два!” – и се прави сградата-мастодонт, при която, според Стоилов: „диаметърът на купола е 60 м, той е два пъти по-голям от Римския Пантеон”, а „външния кръг… може би е най-голямата художествена мозайка в света” (А&А, с. 12).

Грандиозно: за да може другарят Йоцо само него да види.

Червеният катаракт има генетичната ограниченост да пропуска само неща като червената петолъчна звезда, червеното знаме, червената идея, – а това се подхранва с илюзии и за други цветове. И подмяната на реални исторически ценности с нелепи лъжи я има къде ли не още: „Долу при подходите има… две факли…, които символизират двете епохи – епохата на Възраждането, която подава факлата на комунистическата партия. … Това е съдържанието на Бузлуджа – тогава”, споделя арх. Стоилов (А&А, с. 12). Някак си е кощунствено Възраждането ни, тази епоха на гении, извикала националната ни свяст и родила нови културни образци, да дава огъня си тъкмо на грабителския комунизъм, известен като поробване „от свои”; просто някой се опитва да се провъзгласи за нещо, което не е.

Обсебването, грабежът, натрапването на илюзорността за една историческа поточност на възход, върхът на който да е комунизмът, присвоил си още от студената война някакъв уж-социализъм, днес е логично задкулисно манипулиране, експлоатиращо отново и отново внедрената отдавна деградация на стойности като достойнство, съвест, отговорност. За да се скрият алчният интерес, безморалният морал, колективната безотговорност. Какво ли бъдеще има в това, че „Вълкът козината си мени, но нрава си – не”?

За бъдещето на сградата си авторът-архитект е категоричен: „И най-важното – формата на монумента не е пречка. … Това е един обект, изключително оригинален… и естествено той трябва да живее и в новите времена, и в бъдеще. Глупаво е да се взриви – самият връх няма да изглежда добре … Трябва да се намери такава идея, която да събере цялата енергия и сила на нацията и която да бъде символ на българския народ. … да обедини цялото време от създаването на българската държава до днес и в бъдеще също да служи като символ на единството на нацията. Това би могло да бъде един ПАНТЕОН НА БЪЛГАРИЯ…” А: „Петолъчката на пилона също трябва да се смени и да се постави лъвът”. Външната кръгла стена на залата за него изведнаж става чак „олтар” – и то просто защото можело да се изобразява на нея (А&А, с. 12) – без да съобрази поне, че посоката на олтара не напразно е винаги на изток.

Личният мотив на архитекта е да си запази сградата – и съответно му е удобно архитектурната форма да е безпринципна абстракция – и проблемът е само символиката на художниците; и препоръката е: „смяна на символите” (А&А, с. 10). Ала човек има, освен двете очи, и други сензори! Има я във вековете изявена усетността му да раздели, да речем, разните жанрове музика и да ги постави в съответни сгради или външни пространства: има си опери, ама и оперети, и балет, и поп-изпълнения; най се ценят църковните произведения, когато се изпълняват в църквите според църковните календари. Защото посланията и енергиите им са на разни нива и едното пречи на другото. Нека отново се опитаме да пренесем поклона си пред оня наш Джингиби на „петте кьошета” – няма как, нали паметникът е, където е била бесилката му!

Акад. Стоилов, коректорът на архитектурата на нашия Балкан, има същностен проблем: „Какво е онова, което би могло да запълни тази празнина, която зее 20 години?”, казва той (А&А, с. 12). Явно детронирането на БКП го кара да търси друго оживяване. Но БСП, дори и да смени висящия още в центъра на купола „сърп и чук” с розата си (открадната идейно от социалистите), не ще е способна на друго, освен пак да захранва катаракта на последователите си със зрелищата около (за просотлюдието) и в (за избраните) обема на големия им монумент. Като не може да прави благоденствие, а само олигархия, да подхвърля огризките на зрелищата си, за да повладее още; т.е. господин-другарят Йоцо и много да иска да прогледне – засега да не може.

И така, от 28.09.2011 г. монументът си е вече на БСП – да го ползва според нуждата си. „Другарите” държаха да „другаруват”, докато грабеха и тъпчеха личността. „Господата” вече се целят в лоното на Оня, Когото отричаха, чиято църква им бе „опиум за народа”, чиито служители направиха тайни ченгета, а после си им почистиха досиетата. Те никога не са били вън от Лоното Му, но, докато в душевността си са комунисти, ще са неспособни на велики дела, камо ли пък на лично безсмъртие (за което и идея нямат).

Това си е тяхна работа: времето го има, действието е лично. А ние – поне да опазим „чиста и свята” връзката със съвестта на нацията ни, предназначена не за червени политически магии на обсебващи заменки и други гяволъци, а за духовен ръст!

Да помогнем на човека Йоцо наистина да прогледне, за да може някога с чисто сърце да отговори: „Воистину воскресе!”

 

* 1954 г. – архитектурен диплом в Московския архитектурен институт; 1965-6 г. – специализация в Париж; 1967-71 г. – кмет на София; 1971-3 г. – министър на архитектурата и градоустройството; 1985-7 г. – председател на Международния съюз на архитектите; 2004 г. – почетен гражданин на София; един от основателите на Съюза на архитектите в България и най-дълго негов председател; основател и досегашен президент на Международната архитектурна академия; автор на големи сгради и паметници у нас.

** Виж бр. 1015/10.–17.11.2011 г., с. 10–12. Оттук нататък след цитат/-и по арх. Стоилов има в малки скоби: знак А&А и страницата на цитираното.

About the Author

avatar
Асен Величков
Роден на 28.06.1980 г. Завършва Софийския университет „Св. Кл. Охридски” с бакалавърска степен по „Културология” и магистърска степен по „Международни отношения”. Специалист в областта на политическите анализи. Разработвал е и управлявал европейски проекти в областта на културата.

Бъдете първият коментирал "БУЗЛУДЖАНСКИЯТ ХАМЕЛЕОН"

Оставете коментар

Email адресът ви няма да се публикува.


*


Time limit is exhausted. Please reload the CAPTCHA.