Ема Вълчева
Доказано е, че в човешката природа има агресия, така както я има и в животинския свят. Тя дреме и у най-кротките хора. Психиатрите казват, че в дъното на агресията стои страх и жажда за оцеляване. Сигурно е така. В човека съществуват много други осъзнати или неосъзнати пориви. Такива са стремежът към промяна, а също и обратният – към непромяна. Ако не бяха тези пориви, земята нямаше да бъде населена почти изцяло, а също и да живеят хора на места явно негодни за живеене – пустини, полярният кръг, високи планини, вулканични области.
[singlepic id=15 w=400 h= float=] |
Революционният устрем в политиката е един порив към бърза промяна на обществото, който включва в себе си и елемент на агресия, тъй като утвърденото статукво е определено против промяната. Какво представляваше неспокойния, наскоро отминал XX-ти век? Той беше един непрекъснат ход на революционни устреми към промяна, увличащи маса хора и цели народи. От анархизма до фашизма, комунизма и маоизма – те всички се провалиха. Последният удар върху идеализма на младите хора беше мощният крах на комунизма, и като теория, и като практика! След него остана огромна пустота и идейна бездуховност. Към какво да бъде насочен поривът за промяна сега? Още преди да рухне комунизмът, когато беше вече в състояние на загниване, се появиха жалките напъни на нови идеи за социална промяна, като странното и неустойчиво движение на хипитата, неонацизмът в Германия и Франция, възроденият отчасти анархизъм и… терорът на т.нар. „червени бригади“. Обществото, макар и шокирано, търпеше всичко това. Ами национално-освободителните движения в колониалните страни на бившите империи, които комунизмът усилено насърчаваше през XX-ти век? И там – разочарование! В току що освободените страни се настаняваха на власт обикновено не родолюбиви, а национално предателски сили.
В наши дни се разбра, че революционните промени повече объркват, отколкото действително променят света. Те не премахнаха най-дразнещото зло – социалната несправедливост. Тя остана непреодолима и дори увеличаваща се. Това съвсем не означава край на поривите за промяна. Те търсят нови области и идеи. Ето напоследък верижните арабски революции, които изненадаха света! На повечето граждани на тези страни не е ясна идеята за демокрация, но те масово се устремиха към нея. Преди тях появилите се от десетина години идеи за глобализма и антиглобализма са все още силен източник на страсти. Но и те не са достатъчни.
Наред идва религията. С нейния мистицизъм, трудна и загадъчна всеобхватност, с която се опитва да обясни света. Да, но всяка религия проповядва смирение. Тя е против промяната на статуквото. Затова в миналото не е била приемана благосклонно от много млади хора. Но днес? При изчерпани и дискредитирани всички възможности за революционна промяна, остава само тя. Не напразно има бум на сектите, заливащ западния свят. Привидно проповядващи смирение, те всъщност са заредени с агресия, плод на борбата за налагане на революционна промяна в официалната религия, и точно този порив привлича младите хора. Те не си дават сметка и не се интересуват, че в дъното на този бунт стои материалната изгода на създателите им. Така както и в отминалите вълни на социални идеологии и национално-освободителни движения.
Кога набра сили ислямският фундаментализъм – тази войнствена секта на исляма? Когато комунизмът почна да залязва! От идеи на малцинство фанатици, успя да увлече младите хора в Иран, озлобени от бедността и абсолютизма на кралския режим. И много бързо се разпространи, обхванал големи части от целия арабски свят, особено сред бедните млади хора, успешно насъсквани, че всички беди идат от жестокия, богат и покварен Запад, искащ да унищожи техния свят: „За да не ни унищожи Западът, ние ще го унищожим! Аллах е с нас! “ .
Нима няма идеология и меркантилност в дъното на тази идеолого-религия? Има, разбира се! Това са интересите на игрите с петрола, желанието за премахване на държавата Израел, стремежът към по-силно мюсюлманско влияние в света. Може би чак в края на XX-ти век ислямът осъзна, че е загубил за цели столетия преднина пред първенствуващия във всяко отношение християнски свят. И войнствената секта прецени, че, ако не по друг начин, последният може да бъде спрян само с… агресия.
А за какво говорят тези два чудовищни атентата, извършени в една от най-спокойните страни на Западна Европа – Норвегия и отнели около 100 човешки живота?! Някои политико-философи веднаха започнаха да говорят за новосъдаден… християнски фундаментализъм. Ако е така, това е много тъжен факт, защото част от гордостта и осъзнатото предимство на християнския свят беше самочувствието, че този фундаментализъм е отживян още в средновековието, т.е. преди три-четири века. С кладата на еретиците и вещиците, с религиозните войни, с гоненията на хугенотите, със „светата инквизиция“ и Вартоломеевите нощи на католицизма. Но дори този психопат и луд норвежец да е имал съмишленици, това съвсем не значи, че е родоначалник на някаква нова войнствена християнска секта. Може да си против мултикултурните идеи и религиозната толерантност, може да си десен радикалист, и пак да не извършиш тези масови убийства. Може да си мислиш, че ти като човек, който има вяра, си по-ценен от сто хиляди души (както е писал в интернет Брайвик), но в ума ти никога да не се зароди план за убийството на когото и да е.
Постъпката на тази объркана личност говори за нещо съвсем друго. Нека си помислим кой е известен и значим днес! Дали селскостопанският труженик, когото една търговска война може да убие като производител (както в случая с вируса по испанските краставици), дали работникът в кое да е предприятие в ЕС, дали рискуващият в инвестицията, или ученият, работещ години с упоритостта на мравка за някое полезно за цялото човечество откритие, дали тружениците на изкуството, дали многодетните майки, бащите, трепещи се да търсят работа, изгонени от фалирали предприятия? Всички те са… незначителни личности. Известни на цял свят са дори не всички рекордьори в спорта или филмови звезди. Със страхопочитание, примесено с ужас и възторг, медиите превъзнасят анормалните личности – хакери, гейове, мафиоти, наркотрафиканти, контрабандисти, масови убийци.
Какъв привлекателен образ за мнозина беше Осама бин Ладен! Познавам хора, които го боготворяха. За тях той беше „човек, който има вяра“. И той смяташе, че е справедливо да се убива. От ужас и преклонение пред него той беше станал митичен образ. В САЩ, най-пострадалата от Осама бин Ладен страна, масово се продаваше статуетката му. Някои бяха тъжни, че той е убит. Защото с него си отиде една легенда. Героизирането на престъпниците е изобретение на XX-ти и XI-ви век. Сталин и Хитлер също бяха и продължават да бъдат героизирани. Ами Агджа? Предлагаха му милиони за още ненаписаната от него книга. Книга за това как е подготвял и извършил убийственото посегателство върху папата! Докато от хилядите автори, чиито принцип е хуманността, никой не се интересува. Доволен от общественото внимание, заобиколен от медиите и техен галеник, Агджа се изживява като щастливец.
Накъде отиваме? Защо Брайвик да не убива, и то колкото се може по-масово и по-жестоко! Иначе никога няма да стане световно известна личност, че и да остане в историята – в хрониките, филмите, вестниците. Нима този мегаломанен психопат не е осъзнавал това? Снимката, биографията му станаха известни в цял свят, и то само за няколко дни. Кога друг път той би постигнал този триумф? Нека го изкарат и луд, така ще стане още по-интересен. И страшното е, че ще се намери някой да го последва. Този пък може да убие 200 души, за да надмине рекорда му. Само ислямските ли фундаменталисти могат да убиват – можем и ние! Никой ли не си дава сметка за това? Единствено медиите, жадни за сензации ли са виновни? Зомбира ли ни някой или ние се самозомбираме? Ето защо и ученици, дори деца посягат към оръжието, за да бъдат уважавани и от себе си, и от другите като добри… убийци. А кой уважава изкуството или се прекланя пред труда? Да, прекланят се, но не пред труда, а пред богатството. Независимо как е постигнато – дори с убийство!
Гърчът на бездуховността може би ще отпусне човечеството, ако се появи ново мощно идеологическо учение или нова световна религия, обединяваща всички народи. Но засега това все още го няма и ние трябва да се борим с истерията на всякакъв вид екстремизъм и радикализъм. Слава Богу, тя все още не е предизвикала война и не може да повлияе на хода на световното историческо развитие. То рано или късно ще ни доведе до някакъв бряг на сигурността и добродетелите. А жестокостите ще останат в историята. Дано никой никога не се прекланя пред тях.
Бъдете първият коментирал "Докога в гърча на бездуховността?!"