ИДВА ЛИ КРАЯТ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ?

МУРАВЕЙ РАДЕВ, Народен представител в 37, 38 и 39 НС, Финансов министър 1997–2001 г.

Напоследък мрачните прогнози за разпад на Еврозоната, а след това и на ЕС набират скорост. Основания за това, разбира се, има, но според мен сценарият за скорошен АПОКАЛИПСИС е преждевременен, пресилен и може да навреди, причинявайки опасна паника. Защото подобен разпад не е нито бърз, нито лесен. А и достатъчно много механизми и действия могат да се предприемат, за да не се случи най-лошото. Стига европейските ръководители да преместят погледа от пъпа на тясно националните си егоизми и се обединят около строго координирани политики, механизми и действия, способни да преодолеят ДЪЛГОВАТА КРИЗА, която е основната причина за задаващата се втора вълна на финансово-икономическата криза в Европа.

От последните няколко срещи на върха става ясно, че правителствените ръководители сякаш разбират това, но все още са далеч от единодушие. За илюстрация можем да си припомним какво се случи на последната им среща на 8 и 9 декември 2011 г.

Наблюдателят оптимист би казал: случиха се много важни и значими неща:

Приет бе нов „Фискален пакт”, с който значително се затяга бюджетната дисциплина, включително въвеждане на пряко наблюдение и контрол върху националните бюджети и емитирането на нов дълг. Потвърждава се таванът за общ дефицит от 3% и се поставя таван за структурен дефицит от 0.5% (структурният дефицит е равен на общия, минус цикличния и еднократния). Този таван се закрепва конституционно и при нарушение се задейства автоматичен коригиращ механизъм и автоматични санкции. Предвижда се по-нататъшно задълбочаване на фискалната интеграция.

Приети бяха мерки за спиране разпространението на кризата, които включват ускорено създаване на Европейски механизъм за стабилност (спасителния европейски фонд) с авоар от 500 млрд. евро. Също и предоставяне допълнително на 200 млрд. евро на Международния валутен фонд за засилване ролята му в спасителните операции чрез насърчаване сключването на отделни споразумения със закъсалите страни от ЕС. Това добре.

Наблюдателят песимист обаче би казал, че резултатите от последната среща на върха не са толкова значими и съвсем не са успокояващи, защото:

Срещата завърши с висока степен на неопределеност. Тепърва ще се изработват конкретни параметри, механизми, форми и начини за приложение на договореностите. Няма гаранции, че в този процес индивидуалният егоизъм няма да превърне част от тях в безсмислени.

Липсва пълен консенсус по пакта от мерки. Великобритания изцяло, а Унгария частично няма да се присъединят към него.

Липсват достатъчно убедителни решения за справяне с дълговата криза. Мерките за ограничаване на по-нататъшното й разпространяване са половинчати и неадекватни към болните държави от ЕС, които в следващите няколко години едва ли биха могли да ги приложат. Напълно отсъстват решения за излизане от блатото на многотрилионния дълг, натрупан в Европа досега. Липсват мерки за успокояване на финансовите пазари. Единственият начин за справяне с дълга „назад” в краткосрочен план е неговото „превъртане”, т.е. създаване на нов дълг, с който се погасява настъпил падеж на стар дълг. При съществуващото недоверие на финансовите пазари към закъсалите страни, тази операция ще бъде много скъпа – лихви от над 6,5–7%, които надуват разходната част на бюджета и увеличават дефицита. Той пък се финансира с нов дълг и кръгът се затваря.

Резултатът от срещата не реши въпроса с ключова дума ДОВЕРИЕ. Финансовите пазари останаха подозрителни, а ресурсът им – достатъчно скъп. По този въпрос предприетите действия на Европейската централна банка, отделно и след заседанието на Европейския съвет, се оказаха много по-резултатни. Тя напечата почти половин трилион евро и предостави евтин тригодишен заем с годишна лихва от 1% на над 500 европейски банки. По този начин създаде стабилност и достатъчна ликвидност на финансовите институции, което е предпоставка за повишено търсене на държавни облигации на поносима цена, т.е. облекчи „превъртането” на държавните дългове. Освен това създаде условия за леко поевтиняване на еврото, което стимулира икономиките на страните износителки.

Завършвайки гледната точка на песимиста, бих добавил, че всички решения на Европейския съвет може да се окажат проблемни поради юридически противоречия с основополагащи нормативни актове, действащи понастоящем в ЕС.

Къде се намира България и какво да прави в тази сложна обстановка? Ние, българите, които представляваме 1,5% от населението на Европа и създаваме 0,3% от брутния вътрешен продукт (БВП) на ЕС, едва ли можем да бъдем първа грижа на европейските институции, въпреки че сме най-бедната страна и ни застига втората вълна на кризата. А иначе можем да служим за пример и да се гордеем с финансовата си стабилност и завидни макро-икономически показатели. Колкото до проблемите ни, трябва да свикнем с мисълта, че спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се – колкото и грубо да звучи. И да не чакаме неволята или някой да ни оправи отвън. А да осъзнаем кои сме и какво искаме.

На първо място това означава ясно да си дадем сметка, че сме неделима част от Европа, че имаме полза да членуваме в ЕС и че имаме всички основания да се борим за силна и обединена Европа. Българската икономика и европейската икономика са скачени съдове. Но докато един провал на нашата икономика – с 0,3%-ното си участие в европейския БВП – едва ли би се усетил в ЕС, то провалът на европейската икономика би бил фатален за нашата. В този смисъл ние би трябвало да подкрепим всички мерки, насочени към оздравяване и стабилизиране на ЕС. Още повече, че много от тях вече сме приложили у нас.

Българското общество обаче не е съвсем наясно, както с процесите, които текат в ЕС, така и с нашето участие в тях. А това ражда евроскептицизъм. Затова правителството час по-скоро трябва да обясни за какво всъщност става дума. И да започне още с пакта „Евро +”. Както, разбира се, и с решенията от срещата на върха от 8 и 9 декември 2011 г. и с новия „Фискален пакт”. Да потърси дискусия с професионалната общност – не с профсъюзите. И с парламентарно представените политически сили – ратификациите са в парламента, а не в профсъюзния дом.

Личното ми становище е, че трябва да се присъединим към „Фискалния пакт” на ЕС. Но не бланкетно и всеприемащо. Не държавите от Еврозоната да определят съдържанието и текста на споразумението и ние да се присъединим, подписвайки го. А равностойно участие при изработването на конкретиката, на детайлите, на параметрите и т.н. при категорична защита на българските интереси поне в три посоки:

• България да не прави парични вноски до приемането й в Еврозоната;

• данъчната хармонизация да не засяга данъчните ставки, т.е. да запазим ниското равнище на данъчната си тежест;

• да не се замразява растежът на доходите, когато той се дължи на увеличена производителност на труда в реалния сектор и на структурни реформи в бюджетния сектор.

В заключение – спасението е в собствените ни ръце, а топката е в полето на правителството.