Робска ли е психиката на българина?

Една откровена неистина битува в главите на много наши сънародници – че ние, българите, сме с робска психика. Съзнателно или не, подхранва я част от тези, които сме избирали да ни управляват. Уви, подхранва я и интелектуалният и духовен „елит”, който би трябвало да бъде съвестта на нацията.
Едните я подхранват, защото много по-лесно се управляват поданици, отколкото граждани. Само че мисията на държавника не е да създава поданици. Отговорността на държавата е да изгражда свободни граждани. А това, което дава свобода, е знанието! Свободата е вътрешно измерение на будния Дух, не на смутената душевност.
Другите я подхранват, защото човешкият ум лесно ражда претенции за собствено величие и чужда вина. В резултат той все по-лесно залепя недостойните етикети на собствената си преценка върху другите, а оставя ласкавите епитети за себе си. Само посветеният ум може да захрани другия с идея за бъдеще, вместо да му отнеме достойнство заради собствено величие. Отрицанието не е белег на Духа. Духът и съвестта имат съвършено друго измерение и проявление. Духовният човек никога и никого не унижава, не слага етикети на другите и не търси вина вън от себе си. Будният духом няма съзнание на роб и не вижда в другия роб – той знае, че дори оробени от обстоятелство и съдба, хората не са техни роби, а намират начин да ги променят, запътени към себесвободата си.
Всички, които виждат в българина „робско поведение”, имат нещо общо – наричат се „родолюбци” и „патриоти”. Но колко нелепо звучат тези думи в устите на хора, които с натрапчиво постоянство само намират кусури на своя народ, а не забелязват достойнствата му, толкова релефно и плътно очертани в една хилядолетна история, плод на провиденция. Подобни действия нямат нищо общо с любовта към Родината и Отечеството, нито с любовта към Сътворителя и творението му!
Хора с подобно мислене често тиражират и тезата за „световния заговор” срещу българите и България, целящ да ни държи в състояние на скрито робство. Роб обаче може да направи някого не външният заговор, а собственото му примирено мислене, хранено от снижено самоуважение и полукултура. Ефектът от тезата, че сме с робска психика, е много по-поразяващ, отколкото би бил от един външен заговор. Тя е много удобно за тези, които търсят власт над другите, но не и над себе си. Но е заложен капан пред нашето бъдеще. Защото тази теза изотвътре подкопава твърдините на българския национален Дух и препречва бъднината ни.
Някога Отец Паисий върна историческото ни самосъзнание с формулата „Имали сме!” Само че псевдородолюбците и псевдопатриотите като някаква мантра повтарят и преповтарят: „О, неразумний юроде…” А тайната е в онова простичко като изказ, но силно като енергия „Имали сме!” С тази енергия Паисий изгражда от отломките на миналото основите на бъдещето ни.
Кое е онова, което наистина сме имали и което е живото свидетелство (не доказателство – доказателството е потреба на ума, а Духът оставя свидетелства), че психиката на българина не е робска? Свидетелствата са премного дори за изброяване, но все пак нека потърсим основните…
Имаме един хан Аспарух – Основателя, който носи свещената дързост и воля да наруши завета на своя велик баща: „Не разкъсвайте снопа на единството”, защото провиденцията го бе избрала да донесе на нови територии идеята за земя и държава. И защото знаеше предназначението на народа си – предназначение, което е свързано не толкова с тайната на единството (онагледено с Кубратовия сноп), колкото с бъдната тайна на Единосъщието. Нима може да е роб този, който надкрачва сигурността на миналото заради потребите на бъдещето? Нима държава с такова раждане може да носи наследствена обремененост за робска психика? А в днешни дни, при това с основание, започнахме да откриваме корените на държавността си далеч преди Аспарух в Авитохоловото начало – също белязани с достойнство и величие.
Забравена ли беше обаче тайната на единството? Княз Борис ни доказва, че не е – от два етноса успя да създаде един народ – чрез кладата на една вяра и огнището на един олтар. И не идеята за оцеляване подхранва неговата висша цел. Борис има стратегия за култура и поглед, отправен в далнините на бъдещето. Води го прозрението, че присъствието ни на този континент и бъдното ни предназначение като потреба изискват да се мине през купела на християнската култура. Религията на дедите му е най-древният и изчистият монотеизъм, но няма идея за Сина. А без Бог Син (Словото), Бог Отец остава непознаваем, остава само предмет на почитание, но не и на съживеене. Ето това съзнава Покръстителя! Единствената цел на роба е да оцелее. Княз Борис живее с друга идея – да се пожертва за народа си. Той не жертва Танг Ра – себе си жертва. Сменя стария ни Бог (без да го похули) с нов, защото потребата за бъдеще го изисква. Не може да е с психика на роб този, който жертвайки личното си бъдеще в лицето на недалновидния си син, отвоюва бъдеще не за себе си, а за предназначения си народ!
Другият му син, цар Симеон – Просветителя, продължава делото на баща си и му придава конкретност и плътност. Симеон осъществява своя стратегия на културата чрез азбука и писменост – Златен век на българската книжнина. Златният ни век не е стратегия за самосъхранение, а за култура. В него най-ясно личи характеристиката на България – творческо въображение и безпогрешна интуиция за знание, за религия, за държава, за социална и духовна йерархия. Симеон Велики изгражда две книжовни школи, две гнезда на просвещение и посвещения – нима това е белег за робска психика? Робът не търси култура, а лично оцеляване – често на всяка цена, понякога дори с цената на унижението. А един азбучник като св. Климен Охридски търси възможност да се пожертва за бъдещето на народа си – прави го, като вгражда себе си в книжовната школа край чистите води на Охридско езеро. Там се стичат не робски души, а жадни за култура и знание! Св. Климент обучава над 3500, както сега ги наричаме, „студенти”. Защото знае, че знанието е свобода от робството на невежеството и залог за бъдещ просперитет! По-късно градим и третата книжовна школа – Търновската. Във времена, когато европейските народи се забавляват с рицарски турнири и до кралете им стоят шутове, България ражда изумителна собствена (а не заимствана) култура и търси бъдещето си не с Кръстоносни походи (откровено плячкосване), а с „Приложение книг”. Робът не търси тайните на битието в книгите – ръката му е заета от меча, а мисълта му е раздвоена между отровата на отмъщението и бляна за свобода. Но ние не сме роби.
Не казвам, че в историята ни няма и примери на примирение и покорство – казвам, че не те са съществените за характеристиката на нашата душевност и духовност. Имаме толкова величави образци на поведение, колкото народите, за които сега се говори, че сами се натискаме да им бъдем роби и със свещ да търсят, няма да намерят в историите си.
Ние имаме и един невнятен и величав Патриарх Евтимий, един мистик-исихаст, който не бяга в тежките моменти, а като истински воин се пожертва и съизживява незавидната участ на своя народ. (Сега папската институция е много популярна у нас, но потърсете сред католическите водачи пример за толкова мистично чиста жертвеност). Вярно е, че до образа на Патриарха стои образът на един цар, който в критичния за народа момент отсъства. Но робска ли е психиката на един народ, който дори в моментите на царско безсилие може да роди свой жертвен син, можещ да замести царя си с не по-малка царственост в поведение на отговорност пред народ и държава?
Провидението налага да минем през изпитанието на робството… Но дори и под робство българите никога не са роби! Ние нямаме робски статут в държавата си, нито имаме идея да поробваме други народи. Откъде идва тази особеност на националния ни характер? Тя е плод на онази прабългарска култура и религия, които ни формират като аура и психология в предхристиянското битие. Имаме един Бог, който е Небе и в това Небе няма ангели и сатани – така българинът не пилее приложната си воля в раздвоение. Танг Ра има само една ценност – човека! Затова българите нямат робска институция. Когато Божеството, което изповядва един народ, има като висша ценност човека, в психологията и съзнанието на такъв народ другият не може да присъства като роб. А това означава, че всички носят равна отговорност – всеки е еднакво отговорен пред бъдещето и никой не може да се извини, че не може да умре за Родина и Бог, защото е роб и няма какво да брани. Това е великото на този народ! И никой няма нито правото, нито основанието да го нарича робски! Нека не повтаряме грешките на богомилското мислене, позволило си да руши държава и религия заради видяна преходност и несъвършенство. Несъвършенства още дълго ще има, но преходното не може да опровергае вечното.
Народ с аура като нашата и пет века да е под робство, няма да загуби идеята си за свобода, а когато дойде време, ще роди и своя Паисий – да му спомни минало, и своя Левски – да го подготви за бъдеще. Но вслушайте се в думите на апологетите на тезата за робската психика на българина – ще забележите колко често дават за пример Левски. А Апостола не измерва другите с аршина на робската покорност, когато шие дрехата на националната ни свобода. Напротив, в нея втъкава ленените нишки на личната им, па макар и бъдна свобода.
Левски не само дава тайната, че ние сме във времето и времето е в нас, той казва нещо много повече – нашепва, че не само то нас обръща, но и ние него обръщаме! И ни показва как – със себежертва. Апостола не полага жертвата си като подражание на Христос, а като самосъзнание. Жертвата му е осъзната и доброволна; обричането му на Отечеството е до смърт! Колко ясно е написал: „да му служа до смърт”, вместо: „до смъртта ми”! Само слепота може да види в тези думи робска психика! Явно е, че дори и петте века тежко робство не успяват да направят душевността ни робска, щом само за няколко години Апостолът успява да подготви комитетите си за саможертва. И само няколко години делят бесилката на безсмъртието от салютите на Освобождението.
Друг е въпросът дали получихме свобода, щом след това водим битки за независимост, или получихме освобождение, поставящо ни в зависимост от освободителите. Зависимостта е модерната дреха на робството. Но малко по-късно отвоювахме и своя ден на Независимостта.
Само 25 години след робството виждаме България въздигната като стабилна държава с оформена буржоазия и аристокрация. Като феникс, възроден от пепелта! Но имаме откъде да черпим образци на величаво поведение, а не на примирение и робска психика.
Има откъде титаничният Пенчо Славейков да почерпи сокове за своето прозрение: Бог и България – единство в двойна плът! Както Левски усеща дълбоката тайна на времето, така Славейков улавя дълбоката тайна на пространството, на земята ни. И двамата черпят прозрението си от Словото: „Аз и Отец сме едно!” Те знаят, че човекът трябва да стане единосъщен със своя Отец, а времето и пространството са негови помощници.
Колко лекомислено се подминава една очевидна истина – България и днес присъства на историческата сцена, а империите, които са ни държали в робство, вече ги няма (или не са същите, при това не без нашата помощ)! Византийската империя отдавна я няма. Османската империя се разпадна, а днешна Турция (с желанието си да влеза в Европейския съюз) не е същата. Защото, макар и под робство, храним поробителя си с култура, та малко по-късно роденият в нашата аура Ататюрк да успее да я обнови. „Великият и нерушим” СССР също се саморазруши, макар Русия да не се е отказала от апетитите си да ни държи в своята сфера на влияние и власт. Разбира се, няма да успее – българинът винаги е бил благодарен за направените от солдатите ѝ жертви, но и винаги е бил наясно с имперските ѝ апетити. А ние и днес, в Третото хилядолетие, сме тук, където Аспарух доведе прабългарското племе и където княз Борис намери път за етническо единение на славяни и българи. Трябва ли ни друго свидетелство, че душевността на българина не е робска? Потвърждава го и академик Лихачов: Само България е страна на Духа!
Време е да надградим делото на монаха Паисий. Той, будителят, ни казваше: „Имали сме!” Ние, сегашното поколение на България, ясно трябва да заявим своята нова воля: „Да бъдем!” Трябва да сме динамично съсредоточени в бъднината, за да не останем в пасивно съзерцание на миналото.
Нека спрем мътния поток на самоунижението! И да открием нови идеи за бъдеще! Но не заимствани от околния „цивилизован” свят – трябва сами да си ги родим! Доказвали сме, че можем. Всеки, който направи това, е будител!

Румен Сейреков