Сгрешеното зачатие на българския преход

Дани Чакалова

В дългият си живот съм преживяла два прехода. В единия попаднах като част от най-младото поколение, израснало в гражданското общество на предвоенна България. Бяхме заредени от учители и възпитатели с огромна амбиция да се покажем достойни продължители на постигнатото от първите две поколения след Освобождението, които бяха успели въпреки огромните трудности и временни погроми да вдигнат страната на крака и да я интегрират сред най-успелите европейски държави, а на нас да вдъхнат съзнанието на граждани от европейски модел.

И тогава ни връхлетя изневиделица обявяването на война от страна на Съветския съюз, с който през цялото време до 5 септември 1944 г. бяхме в нормални отношения на неутрална държава.

Но – забележете – обявяването на войната стана, след като на 5 септември и последният германски войник се беше изтеглил извън пределите на България.

Чрез съветските щикове на т.нар. „освободители” се извърши преврат, преформулиран впоследствие като „социалистическа революция”. Той бележи прехода от гражданско към тоталитарно общество, от пазарна към планова икономика и от демокрация към диктатура на пролетариата под ръководството на Партията-хегемон с Вожд и учител, който неотклонно ни поведе към сияйните хоризонти на комунизма.

Желязната завеса ни откъсна от белия свят. Пропаднахме в безтегловност, защото ценностната ни система беше унищожена: националните идеали бяха обявени за великобългарски шовинизъм, родолюбието стана мръсна дума, възпитанието – буржоазен предразсъдък, а шпиономанията и доносничеството се въздигнаха във водещи добродетели под етикета „бдителност” за опазване на това, което нарекоха „народна демокрация”.

„Народният съд” и масовите убийства без съд и присъда, национализацията на частните предприятия и дори работилници, както и масовата колективизация на селското стопанство превърнаха всички българи в сплашени нищи пролетарии, продаващи труда си на монополиста-държава за жълти стотинки в замяна на място около дългата държавна хранилка за паничката дневна дажба. В тези условия израснаха поколенията след Прехода, когато всичко без благословията на най-равните сред равните – било то мисли, облекло, или каквото и да е било друго – се санкционираше като ерес. Вицове се разказваха на ухо, а който дръзнеше да изрази и най-невинно отклонение от неписаните норми чрез иносказания, ставаше обект на религиозен възторг. Типичен пример бе Валери Петров.

С избледняващи спомени от младостта ни се опитвахме да намерим собствения си път на духовно оцеляване. Той се превръщаше понякога в изпънато въже над зейнала пропаст, по което можехме да минем, като използваме за равновесен път християнските и граждански постулати, с които бяхме закърмени. Те ни правеха обаче по-нещастни от братята ни по съдба, защото ако вземем за пример незрящите като цяла група, ще констатираме, че ослепелите, познаващи и тъгуващи по изгубения рай на цветовете, страдат по-дълбоко от слепородените, колкото и да им е разказвано какво представляват багрите на дъгата.

И тогава избухна Демокрацията. Срина се Стената, обаче темелите й останаха. В своята еуфория довчерашните роби се втурнаха – но накъде? как? с кого? за какво? – все въпроси без еднозначен отговор.

Тук се открои първата грешка на Прехода. За съжаление и наша, на хората от третата възраст и обща. Бяхме пенсионери и се озовахме в маргиналната зона. Никой не ни потърси за помощ, опит, съвет да запита като как е било по време на младостта ни. И нали не сме свикнали да работим с лакти, задоволихме се с отредената ни поддържаща функция, главно в предизборните периоди.

Помня думите на полския премиер от онова време Балцерович, който изтъкна, че има няколко модела на преход от пазарна към планова икономика, но че в обратната посока ще бъдем първопроходци, които няма как да не допуснат грешки, но че алтернатива за нас не съществува.

С младежко дръзновение младите, израснали в характерната за тоталитаризма хранителна среда с основно правило „всяка коза за свой или на роднината крак”, без възможност да се поучат от опита на хората от белия свят зад Желязната завеса, се втурнаха да създават нова България. Те нямаха изградени сетива за ориентация в чуждата за тях реалност; не успяваха да различат кой е техен искрен привърженик, а кой – червен преторианец, изпратен със специална мисия да проваля усилията им. Нанесените щети осъзнаваха едва след като съответните „герои” се завръщаха в родните си кохорти, откъдето продължаваха да плюят по адрес на Прехода.

Втората грешка е с по-дълготраен ефект, защото е в духовната сфера и продължава и до ден днешен. С най-добро желание и компетентност политолози, социолози и политици заляха народонаселението със сведения и разработки според последната дума на политическата наука и практика. Те само не отчитаха, че това е духовен продукт, разработен от блестящи умове и адресиран до потребители с адекватна духовна нагласа и гражданска грамотност.

В резултата на тези несъобразени послания към получател без нужната подготовка се получи пълно разминаване, разочарование и чувство на фрустрация и от двете страни.

А колко по-лесно би било да се повтори опитът на нашите възрожденци от 19 век, които първо научиха неуките на четмо и писмо и чак тогава пуснаха сред тях апостолите с пламенни статии на Раковски и Ботев и с песните на Добри Чинтулов „Къде си вярна ти любов народна”, или „Питат ли ме дей зората” по безсмъртните Вазови стихове, които грабват първо сърцата, а после обсебват ума.

Приказката за стълбата на Христо Смирненски се оказа жестока истина. Народонаселението се люшкаше след всяка смяна на управляващия го, избран от самия него екип, за да констатира със смазващо го отчаяние, че се е разминало с очакваните резултати. И тогава то махва с ръка, потъва в още по-дълбоко униние и апатия, нарича всички маскари, докато плачът Йеремиев се смесва с чалгата от пълните кръчми и кафенета.

Изобщо тече безумен купон.

Преди години един от трогателните наивници, посветил живота си на социдеята, беден и преследван като „враг с партиен билет”, тегли черта под живота си с думите:

И какво постигнахме? Мъже без достойнство, жени без чест, младежи без идеали и старци без надежда”.

Той се хвърли от 5-я етаж от дома си, защото не издържа угризенията на своята съвест.

Когато през юли 2004 г. свещенослужители пребиха по особено жесток начин до смърт отец Христо Калберов, техен събрат во Христе и никой не надигна глас на протест, пред очите ми изникна споменът за милионния митинг на разкрепостените роби през 1990 г. Тогава в душата ми проехтя безпощадно ясно въпросът: и ние ли го докарахме до там?

Не, не и не! Нямаме право да губим надежда, да крием главата си в пясъка и да дезертираме!

Дванадесетият час е ударил, но той още тече! Така че да се огледаме и да потърсим братята и сестрите си по орисия, да приласкаем децата и внуците на България, взаимно да се крепим и черпим един от друг кураж, дръзновение, сили и идеи. Да заздравим прекъснатата доскоро нишка между поколенията. Така първичните български добродетели като любов, труд, постоянство, предавани по традиция от едно поколение на друго, ще задействат и нов вид междуличностни отношения. Без излишна пàра в свирката нека всеки, който носи в сърцето си България и Бог – в тази последователност – подаде ръка на човека до него, за да осъществят две задачи:

1. Чрез любов, търпимост и взаимопомощ да се промени духовният и физически климат в обществото ни.
2. Да се осигури гражданска грамотност на всеки осъзнал се като образ и подобие Божие, дадена му от Твореца свободна воля, за да може сам да различава, преценява и избира кой да застава начело на държавата ни и каква да е тя.

Мечтата ми е да доживеем времето, когато хората с добра воля ще надделеят в България и тя вместо арена на организирана престъпност с мутри, мутреси, биячи, циници и хулигани ще се превърне в пристан на организирано добротворство и човеколюбие. Повярвайте ми, това не е нереализирана и недостижима мечта. Нека заедно я превърнем в очарователно ежедневие!