„Шопският език“ и българският политически нихилизъм

На 18 февруари 2014 г. в Цариброд беше открит паметен бюст на Апостола на свободата Васил Левски. 141-годишнината от обесването на Апостола беше помрачена от скандал, който съвсем умишлено предизвика сръбският министър-председател Ивица Дачич, заявявайки в прав текст, че „тук, в Цариброд, все още никой не може да установи на какъв език се говори – сръбски, български или шопски“. Наред с двата езика – сръбски и български, официален представител на сръбската държава в присъствието на българския си колега произведе западния български говор в език, определян от един век насам от сръбските политици, диалектолози, писатели, журналисти и антибългари като „шопски“. Той бил по-различен от българския и много по-близък до сръбския език. По тази логика, щом говорът на царибродските българи е по-различен от българския книжовен език, то и самите хора са по-различни от българите. Не изключвам възможността част от хората с промити мозъци, които гласуват за партията на Слободан Милошевич в Цариброд, оглавявана в момента от Ивица Дачич, наистина да повярват в тези безумни твърдения. Целта на Дачич беше да се прицели точно към тази част от населението, която се определя като „сърби“, „неопределящи се“, а до скоро и като „югославяни“. На последните парламентарни избори, които се проведоха на 16 март т.г., за партията на Дачич гласуваха 10 % в Цариброд. Останалите гласове се разпръснаха между множеството сръбски партии, които също споделят теорията за „шопски език“ в Западните покрайнини. Странно защо българският премиер и придружаващата го на 18 февруари 2014 г. огромна делегация взеха участие в тази предизборна кампания на сръбските власти, от която пострадаха единствено и само българските национални интереси в Западните покрайнини.

Не за пръв път официални сръбски политици правят опити да създадат в Западните покрайнини изкуствена нация. По тези въпроси съм написала голям брой статии, участвала съм с докалади в научни конференции, сезирала съм международни правозащитни организации, даже успях да предотвратя през 1994 г. издаването на „Шопски речник“ в Цариброд, авторът на който беше Драган Колев – местен царибродски първенец от партията на Милошевич. Опасността се криеше зад решението на Общинския съвет да финансира издаването на тази скандална книга. По време на режима на Милошевич, в сръбските проправителствени медии и особено по националната телевизия бяха правени десетки репортажи за Цариброд, където „живеели сърби, българи и шопи“ и където се говорело на „шопски“. В кампанията участваха изявени сръбски академици, журналисти, политици. Оказа се, че четиринадесет години след падането на режима на Милошевич политиката на официален Белград спрямо българите в Западните покрайнини си остана същата. „Шопската карта“ продължава да се размахва все по-агресивно, като кулминацията на 18 февруари беше не къде да е, а пред паметния бюст на Васил Левски в Цариброд. Тази сръбска наглост беше посрещната с мълчание от страна на българските политици и учени, не съм сигурна, че не е имало ръкопляскания от българска страна, за да се угоди на сърбите и да се покаже, че правителството на България стои зад Сърбия по пътя й към ЕС. Много са предателствата спрямо българите в Западните покрайнини, които извършиха българските политици в по-близката и по-далечна история. Или както се изказа д-р Марко Шукарев от Цариброд, най-голямата трагедия за българите в Цариброд е българската външнна политика.

Когато казвам предателство, колкото и страшно да звучи тази дума, имам предвид не само Георги Димитров и последвалото безродничество на политическата върхушка от тоталитарната система на България, но и всички онези български политици, които от 1990 г. насам ту се възхищаваха на Милошевич, ту наричаха Западните покрайнини „Източна Сърбия“, ту даваха безусловна подкрепа на Сърбия по пътя й към ЕС, ту строяха нови „мостове на сътрудничество“ в името на добросъседството, ту безмълвни прекланяха глави пред сръбските стремежи за „шопска нация“ в Западните покрайнини. Думата предателство е тежка, но друга по-подходяща не намирам. Защото сръбският колега на Орешарски неслучайно е подхвърлил репликата за „шопски език“ в Цариброд. Мълчанието на българската страна дава основание на сърбите да продължават да подхвърлят нови и нови реплики, докато най-накрая не включат при следващото преброяване и в графата националност и определението „шопи“. Няма да се учудя ако и тогава българските политици си замълчат в името на новата дружба между сръбския и българския народ, които вече „нямало какво да делят“. Но тук има и още нещо, което трябва да се знае. След скандалната си реч сръбският премиер си тръгна от импровизираната сцена в компанията на Пламен Орешарски, без да остави поне един букет пред паметника на Апостола. Оказа се, че и българският премиер не е поднесъл венец пред паметния бюст на Апостола, защото не било предвидено по протокол.

От друга страна, общинското ръководство на Цариброд, изцяло контролирано от Белград с помощта на множеството сръбски политически партии в общината, поднесе суха реч за делото на Апостола и за паметника, който бил 151 (?) извън България. С други думи, важна е бройката, не е важно делото. А що се касае до мащабното присъствие на българските журналисти на събитието, тук невежеството надмина и това на политиците. Цариброд беше представен за „сръбския град Димитровград“, в който, според някои събеседници на българските репортери, „Левски се е борил за свободата на двата братски народа – сръбския и българския“, и че се „борил срещу турците“. Нищо за идеите на Левски, нищо за неговото дело! На никой даже и не му направи впечатление факта, че паметният бюст на Апостола е поставен зад сградата на общината на метри до жп прелеза, обърнат не с лице към града, а с гръб, и че площадът, на който се намира общината и бюстът на Левски, носи странно защо името на Зоран Джинджич. Цариброд е единственият град в Сърбия, на който властите в Белград не разрешават името му да бъде възстановено, защото „Цариброд звучал много български“, а Димитровград бил по-приемлив за сръбската страна. Скандалът с репликата на сръбския премиер за „шопския език“ сякаш мина покрай ушите на българските журналисти, учени и писатели, придружаващи делегацията на Орешарски. Единствената медия, която отреагира на скандала в Цариброд, беше тв СКАТ. Някой все трябваше да измие срама от българската журналистика. Кой ще измие обаче срама от унизителното поведение на българските политици!?

Затова няма да е лошо да им припомним какво са казали на времето за сръбския шовинизъм и сръбските посегателства спрямо изконни български земи, едни национално отговорни българи. Вбесен от сръбските „научни“ фантасмагории, Христо Ботев във в-к „Знаме“ (бр. 20 от 29 юни 1875 г.) написва: „Вам беше твърде приятно да ни пеете, от една страна, медоточивата песен на братството и на съединението и да ни лъжете с добрите си намерения на „южно-славянския Пемонт“, а от друга страна, да сеете прозелитизъм в западните краища на нашето отечество и да плетете своята етнографическа и политическа кошница“. Не по-малко е вбесен от сръбския шовинизъм е и Боян Пенев. В книгата си „Сръбският шовинизъм“ той казва: „Като се вглежда човек по-внимателно в миналото на Сърбия, в психиката на сръбския народ, в методата на неговото възпитание, ще разбере ясно, че краят не е могъл да бъде друг. Тук няма нищо за учудване. Пътят, по който бе тръгнала Сърбия, по който вървя толкова години, като създаваше болни поколения, отровени още в люлката от шовинистична зараза, можеше да изведе само до един край – до тоя, на който сме свидетели днес“. Боян Пенев това го пише през 1915 г. Сякаш е предчувствал какво ще се случи със Сърбия 90 години по-късно.

През 1931 г. българският изследовател и етнограф Тихомир Павлов издава книгата си „Българите в Моравско и Тимошко“, като в предговора на книгата проф. Стефан Младенов пише: „Нашите западни съседи, братята сърби, обвзети напълно от безумната си мисъл за „Велика Сърбия“ от чужди земи с граници до Черно, Бяло и Синьо море, се мъчат с най-безчовечните средства да унищожат всичко българско в новозаграбените югозападни и северозападни бълагрски земи, като си мислят наверно, че са успели да претопят българите в Тимошко, заграбено през 1833 г., и по Южна или Българска Морава, заграбена през 1878 г. А между това ето че действителността, която успяха да видят мнозина българи през времето от 1915-а до 1918-а сочи нещо по-друго, а именно, че доста много „бугараши“ в двете споменати области, главно по-старото поколение и предимно жените, не са успели да станат сърби по език, въпреки повече от 80-годишното сръбско владичество в Тимошко и близо 40-годишното в поречието на Южна Морава, па дори и цялата интелигенция в тия две области говори и днес сръбско-български, на съвсем неправилен сръбски език, който поразява с многобройните си и старински български особености“.

Днес в България липсват учени и интелектуалци като Боян Пенев, Стефан Младенов, Тихомир Павлов, проф. Милетич, д-р Кръстю Кръстев, Йордан Захариев, Емануил Попдимитров и други, които да излязат в защита на българския език от посегателствата на сръбската академична пропаганда. Вместо защита на българския език и българската национална кауза днешните наши политици ръкопляскат на сърбите, че афишират измислената от тях „шопска нация“ в Западните покрайнини. И то не където и да е, а на метри от смълчания поглед на Васил Левски, който с пълно основание беше обърнал гръб на целия този кичозно подготвен политически спектакъл.

 

Зденка Тодорова
правозащитничка и журналист от гр. Цариброд