Дянко Марков – За несломения човешки дух и неговите победи

Даниела Горчева е издател и главен редактор на „Диалог“ – списание за политика, култура и история, което вече 10 години излиза на български в Холандия и има абонати в цял свят.

Живее в Холандия, завършила е Българска филология и История в Софийския университет, сътрудничи и на много издания в България, Холандия и други страни.

Тя е сценарист на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата“ на режисьорите Ирина Недева и Андрей Гетов, в който прокудените от комунистическия режим български турци разказват пред камерата на Любен Бързаков за болката си от т.нар. „възродителен процес“ и за легалната си съпротива срещу комунистическия режим. Филмът може да се види в YouTube.

През 2012 година Даниела Горчева бе победител за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика „Заедно срещу дискриминацията“.

 

Днес знаем много малко за победите на човешкия дух в най-мрачните места на тоталитарното господство – затворите и концлагерите. Тези победи на човешкия дух са били известни и са давали морална сила само на останалите лагеристи и затворници.

Но стойността на това „само“ може да бъде оценена единствено от крачещия с непосилен товар под автоматите на милиционерската охрана, гладен, окъсан и лишен от миналото си, бъдещето си и близките си човек.

За жалост легендарни личности като д-р Иван Балев, д-р Никола Грозев, Добри Станчовски, майор Иван Страхинов и много други са почти неизвестни на българското общество. Това са хора, които с поведението си са давали кураж и на другите лагеристи, връщали са им усещането за нормалност, отказвайки да играят унизителната роля на безропотни жертви и същевременно остават неизкушени от съблазънта да минат на страната на палачите. Това са хора като д-р Грозев и д-р Балев, съхранили своя хуманизъм или запазили предизвикателната си непримиримост към системата като майор Страхинов и Добри Станчовски. Това са хора, за които разказват техни другари по съдба, лагеристи като Стефан Бочев, Атанас Москов, Бойчо Огнянов, Владимир Свинтила, Йордан Вълчев, Трифон Силяновски, но за тях почти не се знае у нас. А те заслужават да имат свои паметници в София и да бъдат изучавани в училище.

Д-р Никола Грозев е хирург, участник във Втората световна война като лекар. Веднага след завръщането си от фронта е въдворен за 6 месеца в концлагера край Белица, след това е интерниран в Кърджалийско. След интернирането не му е позволено да се завърне в София и е назначен в хирургическото отделение на болницата в Силистра. През май 1948 е арестуван и осъден на 8 години затвор в скалъпения от Военното разузнаване и Държавна сигурност процес срещу т.нар. Втори легионерски център. Присъдата изтърпява в затворите в София и Русе, в кариерата в Пиргово, в Шуменския затвор. От юни 1952 до 19 юни 1954 г. е в ТВО „Белене“.

В затворите и лагера д-р Грозев оказва лекарска помощ на съзатворниците си. Виртуозен хирург, той оперира апандисит с джобно ножче на работния обект. Ковачът в лагера по негов чертеж му изработва скалпел от шина на колело на каруца. Спасява живота на стотици хора с минималните средства, с които разполага. Д-р Грозев не престава да оперира и да се грижи за здравето на хората, независимо дали е на обща работа и копае заедно с всички калната островна пръст или е определен за лекар в лагерната болница.

След смъртта на Сталин, е един от авторитетните затворници и лагеристи, изолирани от останалите в наказателната бригада. Прекарва там 9 месеца, през което време е извеждан, за да извършва операции. Когато се връща от операция, носи на дъното на рядката концлагерна чорба парченца сирене за останалите наказани, събрани от техните другари.

В известния случай, когато тридесетина политически затворници в ТВО „Белене“ са оставени върху пробит понтон сред реката в продължение на 20 денонощия при адски януарски студ, д-р Грозев от брега дава указания как да оцелеят, а след това се бори да спаси от ампутация почернелите им крайници или в краен случай ампутира минимално от ходилото и пръстите. При освобождаването си д-р Грозев остава в лагера доброволно още няколко дни, за да наблюдава затворник, когото е оперирал от спукана язва.

Д-р Грозев помага не само като лекар. Бивши затворници са му благодарни за съветите как да организират живота си, когато излязат на свобода. Той е и всеобщо уважавана личност. Донесенията и справките на Държавна сигурност непрекъснато го сочат като всеобщо уважавана личност, която използва авторитета си, за да примирява враждуващите групи на анархистите, земеделците и националистите. Всъщност още по време на следствието Държавна сигурност е забелязала онова негово качество, което ще отбелязва през целия период на агентурното му наблюдение и разработване – той умее да повдигне духа на съпроцесниците си.

А този период продължава до… 19 февруари 1990 (!), когато неговото дело за оперативно наблюдение е закрито, тъй като „поради напредналата възраст лицето не представлява опасност за сигурността на НРБ“. След излизането си от затвора, д-р Никола Грозев работи като ординатор в Окръжна болница – Бургас от 1 октомври 1954 до 20 септември 1955. От 21 септември 1955 до 31 декември 1982, когато е пенсиониран, е завеждащ Хирургично отделение при Общинска болница – Поморие. През всичките тези години Държавна сигурност се интересува дали добрата работа на д-р Грозев е „съдействие на народната власт“ и дали е способен да извърши саботаж в болничната си работа и в крайна сметка стига до извода, че д-р Грозев гледа на работата си като на единствена възможност да бъде полезен на народа си, което изключва всяка възможност да вреди.

Донесенията и справките на Държавна сигурност документират убеждението на д-р Грозев, че комунизмът няма бъдеще, а бъдещето на България трябва да бъде основано върху християнската хуманност, демокрацията и социалната справедливост без класова борба.

Концлагерът не успява да убие в д-р Грозев обичта към народа и чувството за лекарски дълг и не успява да го научи и да се „снишава“. Неколкократно д-р Грозев свидетелства в полза на съдещи управата на затворите и лагерите. При конвоирането си до съда при един такъв случай, надзирателят прави опит да го застреля. През 1958 г. д-р Грозев се явява като свидетел на племенника на Яворов д-р Найден Найденов срещу лагерните началници, по чиято вина са ампутирани краката му. 1958 г. – две години след като съветските войски смазват Унгарската революция и българите са загубили своята отчаяна надежда, че Западът ще ни освободи. При д-р Грозев надеждата е умряла още в лагера („Никога не съм се питал защо съм в затвора. Бях убеден, че докато има комунистическа диктатура, демократите ще бъдат смазвани. Психически бях свободен, за мен този въпрос не съществуваше.“), но не и достойнството, почтеността и чувството за дълг.

„Благодаря на Бога, че ми даде правото да се боря, да отстоявам правото на човека да получи помощ без разлика на религия, цвят, партия, националност. Аз съм най-богатият човек с обичта на хора от цяла България. Хиляди са били моите болни и нуждаещи се. Най-неочаквано ме среща някой, когото вече съм забравил, и ме прегърне или целуне ръка. Искрената хуманност носи радост и утеха.“

По моя идея г-н Ковачев покани бившия народен представител от СДС Дянко Марков, за да разкаже на младите европейци за неподозираната сила на човешкия дух в години на изпитания.

Дянко Марков участва като летец-бомбардировач в заключителната фаза на войната срещу нацистка Германия и е награден с Орден за храброст през 1945 година.

През 1948 година, след инсцениран сталинистки процес, е хвърлен в затвора по скалъпени обвинения и е преминал през ада на комунистическите затвори и лагери, оставайки демократ и добър човек. Заради таланта му на оратор, способността му да убеждава със силата на искреното си слово, заради ерудицията му и смелостта му да отстоява историческата истина, той е ценен от млади и стари.

Даниела Горчева: „Когато предложих на Андрей Ковачев да поканим Дянко Марков в Брюксел, той се разтревожи дали това пътуване няма да е твърде тежко за един 92-годишен човек. Уверих г-н Ковачев, че много скоро ще се убеди лично, че Дянко Марков е запазил не само младежкия си дух, но и пъргавината си, и офицерската си осанка.

Искреното и прочувствено слово на Дянко Марков в Европейския парламент изправи два пъти на крака цялата аудитория от млади и стари, българи и чужденци. (Словото на Дянко Марков публикуваме отделно.) Изстраданите думи на 92-годишния демократ за превъзходството на доброто над насилието, разказът му за сляпото момче и за силата на човешкия дух развълнуваха до сълзи присъстващите.

Разказвайки за сляпото овчарче, което е имало куража да превежда през строго охраняваните граници на тогавашна България по известни само на него пътеки бегълците от комунистическия терор, дарявайки им със слепите си очи светлината на свободния свят, но само на свой ред хвърлено в комунистическия затвор, Дянко Марков спомена за моралното превъзходство на човека пред насилието и завърши с думите: „Този пример ви нося от моето Отечество, вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите подир вас и бъдете благословени!“.

Вечерта завърши с десетки възторжени и развълнувани млади хора, които искаха да стиснат ръката на Дянко Марков и да се снимат с него.

И аз съм сигурна, че те никога няма да забравят посланието му: че има оръжие, по-силно от лъжата, и това е истината. И че само добрият човек може да бъде щастлив, дори в най-тежките мигове от своя живот. Защото злото е винаги нещастно.“

 

Свидетелствам само истината!

Слово на Дянко МАРКОВ пред Европейския парламент

Уважаеми и драги граждани на Европейската общност на народите, уважаеми съграждани и съотечественици, уважаеми гости!

Аз дойдох тука в своята вече 93-та годишнина от рождението ми, за да засвидетелствам неща, които са малко известни не само на Европейската общност, но и на нашата млада българска генерация, която не познава събитията, на които аз, по стечение на обстоятелствата, съм бил не само свидетел, но и участник в много от тях.

Аз ще се докосна сега съвсем бегло до тези събития.

В личен план най-тежкият ми спомен от годините на комунистическия гнет беше, когато узнах, че докато ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, бяхме ангажирани във войната срещу Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда. И къде е гробът му – до ден-днешен не съм узнал.

Но този личен гнет, но тази лична трагедия, която преживях, потъна в цялостната трагедия, в която влезе нашата нация и държава, след като беше окупирана от Червената армия и над нея се разпростря комунистическият терор.

Моето отечество е жертва на това!

Затуй днес сме на дъното!

Затуй съм дошъл да свидетелствам за моята лична съдба и тази на цялата ни нация и държава!

Г-жа Горчева, на която аз дължа тази покана, и г-н Ковачев – двама сърцати граждани на Европа и на моето Отечество, аз благодаря за вашето внимание!

(Даниела Горчева се обръща към Дянко Марков да разкаже за д-р Грозев, който е бил в лагера „Белене“.)

Доктор Грозев е една светла личност от нашия процес, в който бяха осъдени повече от 70 души младежи без всякаква вина! Кълна се, давам ви моята честна дума на човек, който е пътник за отвъдното, да казва само истината. И аз свидетелствам само истината!

Кълна се… хайде клетвата е забранена, но давам ви моята честна дума на човек, който е пътник към бъдното – там горе на отчет да се яви – да свидетелствам само истината, и аз казвам само истината.

Шестдесет и пет души осъдени и още няколко задочно осъдени на смърт! На смърт тука бяха осъдени „само“ седем. Това беше. Само!!!

Но това бяха абсолютно невинни хора! Бяха взети като младежи, някои от тях с едва създадени семейства, с малки дечица, и те бяха обречени на един продължителен гнет, защото присъдите в мнозинството си бяха от 10 години нагоре – десет-петнадесет, до живот, смърт. Това беше.

Моята майка пише в благодарствено писмо до сестриното си семейство, било в нейна помощ в тези тежки времена:

„Присъствах на най-тежкото погребение, на което човек може да бъде свидетел. Шейсет и няколко души – младежи между 20- и 30-годишна възраст, млади, хубави, образовани, достойни и добри, погребваха своето бъдеще, погребваха своята младост, а някои погребваха и семействата си. Едва сдържах риданията си.“

На другия ден, след присъдата – погребение, за пръв път, след 6 месеца единично съществувание в затворите на следствието, имаше среща на осъдените с близките им. И на тази среща в тъй наречената „кучкарница“, защото едновременно 10-15 души, които дотогава не бяха виждали близките си, ги срещаха пред двойна решетка, където сновяха надзиратели, и всички викаха, за да може да кажат нещо и да се чуят след толкова време раздяла.

Но след туй, като се прибрахме смазани, угнетени от тази „среща“ през двойна решетка с най-близките ни същества, дойде това, което наричам в своята основна книга – „Възкресението“.

Един от по-възрастните хора, който беше адвокат и осъден с нас, беше същевременно и семинарист и много добър диригент. Той прикотка горе, на четвъртия етаж, почти цялата ни група, разпредели ни на четири гласа и между затворническите стени прозвуча шедьовърът на Шуберт „Спи ми, рожбо, спи“.

Със „Спи ми, рожбо, спи“ на Шуберт ние започнахме превръщането на наказателната система на затворите и лагерите в школа за стоицизъм, за човешко другарство, за обич между хората и за морал.

Това беше великото в усилията да бъде преодолян гнетът, който беше упражняван в нашето отечество. За да хвърля светлина и към думите на г-жа Горчева, защото Империята на злото – московската, наред с тиранията, залегнала в основата на комунистическата политическа религия, беше съчетана със стремежа й през България да излезе на топло море. България беше обречена от тази империя – и затуй у нас беше въдворен най-тежкият режим и гнет.

Доктор Грозев беше лъчезарна личност. Неговото семейство не устоя, но той беше човекът, който даваше опора. И то не само медицинска, в която той – и като хирург, и по обща медицина – беше един от асовете. Защото той беше лекувал в Родопите, в Странджа сред бедните хора, даже сред друговерците – и те го обичаха всички. И го обичаха и в лагера, това беше човек, който можеше само да бъде обичан.

И знаете ли каква участ му бе отсъдена – 270 дни в карцера на остров Белене!!! Можете ли да имате представа за това – 9 месеца долу в подземието, където при всяко прииждане на Дунава, реката залива, оросява, наводнява и където водните плъхове се мъчат да изтръгнат залъците хляб дори от ръцете на окованите хора. Девет месеца! Няколко пъти бе извикан горе да оказва първа помощ, да помага, включително и на мъчителите си. И той излезе от карцера след девет месеца с усмивка и със съзнанието да дава кураж на хората:

„Не бойте се! Ето аз излизам от ада! Не бойте се, когато сте добри хора, верующи хора, когато не мразите даже враговете си! Вие имате възможността да оцелеете!“

Това беше д-р Грозев!

Но наред с това нося още един спомен… Защото не мога да визирам в подробности на катастрофата, която моето Отечество изживя.

Един последен пример си позволявам да ви дам, който просто го нося от Отечеството, за да ви го подаря, защото то е нещо много хубаво в човешки план. Това е съдбата на едно момченце, то беше съвсем младо момче. И аз бях млад, но той беше по-млад и от мен.

Още като овчарче, в предучилищна възраст, е пасло овцете и агнетата от своето най-южно село в гънките на разклоненията на Пирин планина. И познава козите пътеки, защото то живее с природата, обича природата, обича животните, обича хората.

Това момче по някаква причина, която така и не стана ясна – не можаха да дадат диагноза и лекарите в затворническата болница – беше загубило зрението си. То беше ослепяло. Но като сляпо момче беше успяло да преведе – загубило светлината на своето зрение – към светлината на свободния свят не един и двама души, водейки ги по козите пътеки, недостъпни за тези, които слухтят, и за граничарите. И да им дари свободата.

Най-накрая, вече заловен в тази дейност, той беше осъден жестоко и хвърлен в Софийския затвор. И там той беше предпочел да живее не в общото приземно помещение, където над 500 души на два етажа дървени нари живееха, колкото може това да се нарече живот. Той предпочиташе да лежи в преддверието на това общо помещение, върху своето съдрано чердженце, за да може да си тананика.

И пееше своите песнички, те бяха тъжни песни като „Черней горо, черней сестро“, „Печални хризантеми“, „Когато бях овчарче”… Разбирате какво му е било на това момче… И ние го слушахме… излизахме, там можеше да се пуши.

Една вечер беше дошъл един млад новоназначен свиреп надзирател, който срита хората, полегнали там, взе да ги разпитва: „Ти какъв си бе?”. Трима-четирима бяха от селските бунтове, от селската партия, дружбашите, един казва: „Аз съм от опозицията“, трети беше офицер. Стига до това момче: „Ти какъв си?“. То му отговаря: „Аз съм човек“. „Виждам, че не си на четири крака. Ти кажи друго, какво си правил – селянин ли си, националист ли си, анархист, фашист ли си, враг, кажи какъв си?“ „Аз съм само човек“, каза сляпото момче.

Този пример ви нося от моята Родина. Вземете го в сърцата си, завещайте го на идващите подир вас и бъдете благословени!

Сега ме питат: как устояхте в затворите? Устояхме благодарение преди всичко на това, че бяхме добри хора. Добрите хора при всички обстоятелства могат да изпитват щастливи моменти. Само добрите хора! Злото е ненаситно и нещастно. В това нещо ние се убедихме. Там нямаше щастливи между тези, които изтезаваха, като се почне от следователите, агентите, доносниците, които ни пращаха в наказателните лагери.

Аз още пиша, въпреки ослепяващите ми очи. Моята дъщеря, която присъства тук и е най-добрият ми помощник в живота и крепител, разчита моите „гарванаци“. Аз представям вече 4-та книга като свидетел. Свидетелствам като истински участник в събитията. Това завещавам на млада България.

Нека ги има моите писания и нека всеки си направи заключения за това. Тържеството на добрия човек е единствената възможност да се противодейства срещу тържеството на злото. Това е пътят на гражданина, за да излезе моята страна от дъното! Това е пътят на европейската цивилизация – да парира злото в света. Тя е призвана да извърши това.