С идея за държава

– Вуте, бе, оти се казва дръжава, бе? – недоумявала Пена.
– Оти, Пено – светнал я Вуте, – она требе да дръжи здраво, а не да дава!

Този шеговит диалог на Славимир Генчев ме наведе на толкова много мисли, че реших да ги запиша. В разговорите си с приятели от години се натъквам на какви ли не превратни разбирания за това що е то държавата и има ли почва у нас. Въпросът за държавата е закономерен, като имаме предвид социалистическата образованост на средния български интелигент. Но въпросът е парадоксален, погледнат в исторически аспект за българския народ.

Защото, погледнато исторически, идеята държава е може би най-същностната за българина. Ние сме имали държава много преди да дойдем по тези земи. Идеята държава при Кубрат държи целостта и единството на пръчките от снопа. В идея за държава неговият син Аспарух взема личната си пръчка и стратегически идва да основе днешна България. Не за да разцепи старата, а за да й вдъхне нов живот!

С идеята за държава княз Борис І прави покръстването, та всички българи и славяни да изповядат един Бог, да говорят един език, да бъдат една нация (а не само народ). Защо? Ето какво казва акад. Димитрий Лихачов през 60-те години на миналия век: „Обединената духовна енергия на траки, славяни, готи и българи създава средновековното културно чудо, което аз наричам държава на Духа“.

„Обединена духовна енергия! Държава на Духа!“

 И наистина е невиждано чудо – единствени в света да имаме Златен век на книжнина, а по-късно и трети голям университет – Търновската книжовна школа. Ние имаме и едно историческо знамение в лицето на свети Иван Рилски. Когато пратениците на цар Петър отиват при светеца и му носят в дар плодове и злато, той връща златото – с него царят да направи оръжие и да брани държавата!

В тази велика идея държава два века отстояваме с меча на тангризма и единадесет века – с християнската вяра. От тези единадесет века седем са под робство – два века визатнийско и пет турско! Но идеята за държава е била толкова жива в душата на българина, че всеки път като феникс я е възкресявал от пепелищата на историята.

Защото какво е Българското будителство? Какво е онова свещено „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава“? Ето идея – идея за държава, идея за това кои сме и накъде сме тръгнали. И след това много закономерно имаме още едно чудо в историята ни. Имаме Църковен въпрос, в който без институцията държава правим институционални дела! Очертаваме диоцезните граници на българската етничност! За да може след това по тях да отстояваме територията на своята държава.

	Стената на плача Съзнаваме ли вече колко века, в скръб застанал пред Стената на плача, с плач и самосъжаление човека не прави крачките към свойта свобода? Днес повечето нейни камъни са прах, но и пред малкото останали стоим и плачем. Стената на плача е днешен праг и трябва този праг да го прекрачим.
	Румен Сейреков

Тогава? Какво е държава?

Науката още спори по дефинициите. Дипломацията – също. Ще я класифицират по видовете й форми на държавно управление, по устройство, по политически режими. Ще водят безконечни дискусии за произхода й.

Според Джон Лок държавата е нещо като пазач: „Държавата има функцията да защитава собствеността и частните интереси на членовете на гражданското общество“. За други държавата е регулатор: „Държавата мобилизира ресурси, преразпределя ги между видовете публични блага и успоредно с това рационализира техния брой и намалява обема им“. Днешните икономисти са разделени на два непримирими лагера за малко или много „държава“ в икономиката. Та дори лявото и дясното в политиката се превърна във фатален заложник на подобни разбирания – „малко държава“ и „много държава“.

За Ницше „където свършва държавата, започва човекът“.

А Ленин ще постулира: „Държавата е машина за подтисничество на една класа над други, машина, която да поддържа в послушание на една класа другите, подчинени класи. Държавата е апарат за насилие в ръцете на господстващата класа“.

Колко съвременно и актуално звучи днес в България Ленин! Не мислите ли?

Чудно ли е тогава, че след насаждано с десетилетия подобно мислене, държавността се отрича? Та ние преживяхме толкова култове и тоталитарност! Та ние преживяхме половин век, в който държавата се отъждествяваше с една единствена партия, а партията беше и баща, и майка, и религия и опиум на народа… Чуден ли е тогава този повсеместен крах? Та на принципа „разделяй и владей“ в нашето общество са сринати устоите и на трите стълба, с които се гради обществото: на политиката, чрез която съжителстваме като граждани на държавата си; на религията, с която правим своята душевна съвместимост като общност; на държавата, чрез която се осъществяваме като нация на световната сцена в идея за творчество.

Но днес се питам: Какво да отговорим на тези, които чакат държавата да се погрижи за личните им отговорности? На тези, които при всеки удобен случай се жалват от държавата си на институциите в Брюксел? Или на тези, които днес патетично тръбят: „Аз обичам родината, но не и държавата!“. Може би трябва да им припомним един исторически факт.

През 1891 г. под давление на Коста Паница (по-късно осъден на смърт и разстрелян за антидържавен заговор и шпионаж в полза на чужда държава) бившият министър-председател Петко Каравелов е затворен в Черната джамия и зверски пребит! Чуждестранни журналисти научават за побоя и го питат дали е вярно. Целият посинен и едва ходещ, Петко Каравелов застава пред тях и без да потрепне, при очевидния факт отговаря: „Господа, в България не бият…“.

Защо? Защото не може да имаме родина – без държава! И свидетелство за това е пролятата кръв на всички онези знайни и незнайни жертвеници, загинали с идея за България. Защото клеветиш ли държавата си, унищожаваш себе си, собствените си устои, върху които стоиш.

Защото държавата първо е вътре в нас. И ние я правим такава, каквато е. Държавата е огледало на нашия личен морал и нашата обществена нагласа за отговорност. Но държавата е и тази, която акумулира енергиите на нацията и ги насочва към висини.

Може би затова Хегел е считал, че: „В държавата духът е не само предмет божествен, не само се формира субективно в прекрасна телесност, а е жив всеобщ дух, който в същото време е самосъзнателен дух на отделните индивиди“. Пак според него, само по отношение на държавите и само във връзка с техните взаимодействия думата „история“ има някакъв смисъл. „А народите, които нямат държавно устройство, казва Хегел, се намират в преддверието на световната история.“

Но ние, българите, никога не сме били в преддверието на световната история. Били сме в храма и сме давали причастие. Така и ще бъде!