Реч на Михаил Саакашвили пред Генералната Ассамблея на ООН

Г-н Президент, Ваше Превъзходителство, уважаеми делегати! За мен е голяма чест отново да представлявам страната си в тази организация. През последните десет години, както някога казах, Грузия измина пътя от упадъка до демокрацията с пазарна икономика. Ние преживяхме както всичките трудности, така и положителните моменти; имахме както своите пробиви, така и своите грешки. Но светът е в състояние да разбере какво ни струваше цената на нашата свобода. Днес аз ви моля отново да чуете гласа на нашия народ, който уважава политическите, религиозните и социалните различия на хората в името на това да бъдат свободни. Това е глас, пълен с надежда, въпреки всички проблеми и всички трудности, с които все още ни предстои да се сблъскаме.

Днес аз гледам към света и осъзнавам, че този глас на надежда е необходим. Оптимизмът в началото на 90-те години, когато демократичните и либералните ценности се разпространяваха много бързо, когато се усещаше краят на историята, когато изглеждаше, че Организацията на обединените нации (ООН) е сърцето и душата на света; когато бях студент тук, в Ню Йорк, и бях стажант в ООН – този оптимизъм бе  разрушен от вълна от скептицизъм и песимизъм. Светът вече не е такъв. Правата на човека са преосмислени. И ООН не се превърна в сърцето и душата на нашата планета. Западната цивилизация, която някога триумфираше, сега се бори с дълбока икономическа, социална и интелектуална криза. В Източна Европа цветните революции отново са изправени пред своите стари противници, които вече бяха победили преди няколко години. В Близкия Изток радостните лица на ликуващи тунизийци и египтяни, се смениха с ужасяващи картини на мъртви деца в покрайнините на Дамаск. Има много причини за разочарование и загуба на илюзии. Но трябва ли догматичният оптимизъм на 90-те години да бъде заменен с догматичен песимизъм, който убива надеждата? Трябва ли фактът на разпространението на свободата и демокрацията да ни принуди да прекратим борбата си, да променим възгледите и принципите си? Днес аз дойдох тук, за да споделя с вас надеждите на своя народ. Тук съм, за да се обърна към колебаещите се и съмняващите се.

И ако западният модел не е съвременен, то защо милиони поляци, румънци, чехи и естонци са толкова радостни от присъединяването си към НАТО? И защо милиони украинци, грузинци и молдовци чукат на вратата на Европейския съюз? Ако свободата вече не е на мода, тогава как можем да кажем, че тунизийците са променили картата на света. Не, историята не е приключила през 1989 г. или 1991 г. и никога няма да свърши. Свободата и до днес е все още движещата сила на историята.

Мъжете и жените по целия свят искат да живеят в свобода. Но въпросът е дали ние ще сме актьори или зрители в тази конфронтация? Уважаеми делегати! Както вече казах, много източноевропейски страни се присъединиха към европейската свободна и демократична общност, но те са постоянно изправени пред заплахи и сплашвания. Армения  бе  принудена да подпише споразумение за присъединяване към Митническия съюз, който не е в интерес на арменците и на нашия регион. Молдова е в състояние на блокада. Украйна е постоянно под атака. Азербайджан е изправен пред огромен натиск. А Грузия е окупирана. Защо? Защото империята се опитва да възстанови бившите си граници.

Грузия, Осетия и Абхазия | Източник: wikimedia.org

Думата „граница“ в случая, разбира се, не е съвсем вярна. Нито Руската империя, нито Съветският съюз, нито Евразийският съюз някога са имали граници. Те имаха само покрайнини. И днес аз говоря от името на тези покрайнини.

За разлика от повечето руснаци, правителството на тази страна не е заинтересовано от стабилността на своите съседи. В страните, които са около Русия, винаги трябва да бъде неспокойно – това е, което иска Кремъл. Там се отрича самата  идея за силни правителства в съседните страни. В Грузия, Украйна или Молдова се стараят да отчитат интересите на Русия. Никога не съм бил поклонник на това, което французите наричат призива „la langue de bois“[1] – т.е. да се разливам. Но моят втори мандат вече е към своя край, така че разбирам, че именно сега трябва откровено да кажа за тези неща. Ще се опитам да бъда конкретен.

Как мислите, дали Владимир Путин иска безусловния триумф на Армения над Азербайджан, например? Не. Това ще направи Армения прекалено силна и потенциално твърде независима. Смятате ли, че обратният сценарий, т.е. надмощието на Баку над Ереван би задоволило Москва? Не, разбира се. Сегашният подем и модернизиране на Азербайджан е истински кошмар за руските лидери.

Не, те не искат някой да спечели, тъй като самият конфликт е тяхната цел. Защото именно конфликтът заставя тази или онази страна да бъде в състояние на зависимост и по този начин блокира нейната интеграция в Европейската общност.

Смятате ли, че електоралното поражение на силите, свързвани с Оранжевата революция в Украйна, е принудило Кремъл да смекчи политиката си по отношение на тази страна? Точно обратното. Правителството, което се оглавява от Виктор Янукович, е под постоянна атака. Търговската война, водена срещу Украйна в навечерието на европейската среща на върха във Вилнюс, се е превърнала в инструмент на Русия за разделяне на тази страната.

Смятате ли, че Кремъл ще се съгласи да обсъди процеса на деокупация на Абхазия и Южна Осетия, след смяна на правителството в Тбилиси? Абсолютно не. Анексирането на грузински територии от руските войски продължава. Вчера окупаторите отново изгониха грузински граждани от домовете им и от селата им, а това са домовете и селата на предците им. И всичко това се случва посред бял ден и при пълна безнаказаност.

Въпреки приятелските изявления на новото грузинско правителство, направени през последните няколко седмици и месеци, руската армия продължава да укрепва позициите си, като разделя селищата с бодлива тел, заплашва нашата икономика и приближава жизненоважния газопровод Баку-Супса, а също и главния автомобилен път на Грузия, което ще постави под въпрос цялата устойчивост на държавата ни.

Враждебността на Владимир Путин и неговия кръг към правителството, което имах честта да оглавявам в продължение на почти 10 години, не се основава на лична омраза или отхвърляне на културата. Всяко подобно разсъждение по същество е един саван за прикриване.

Моят предшественик, президентът Шеварднадзе, произлиза от съветската номенклатура. През 90-те години той бе доведен на власт след военен бунт в Грузия с прякото съдействие на Русия. Той е известен със съветските си дипломатически възгледи, каквито аз нямам. И все пак, Русия подриваше авторитета му и даже предприе няколко опита да го убие.

И тук не става дума за Гамсахурдия, Шеварднадзе, Саакашвили или Иванишвили.  Имената нямат абсолютно никакво значение, когато залозите са толкова високи. Това е въпрос за възможностите или невъзможностите на държавата Грузия. Защо? Защото настоящото руско правителство е наясно с това, че в момента, в който в Украйна, Грузия или Молдова се създадат силни държавни системи, в същия този момент правителствата ще отразят стремежите на своите народи, които, наред с други неща, искат да бъдат напълно независими и ориентирани в посока към ЕС.

Грузинският опит на успешни реформи и на реално функционираща държава може да се превърне в истински вирус – вирус, който да се разпространи в цялия бивш Съветски съюз, и който, според Русия, трябва да се премахне по всякакъв възможен начин.

Ето защо грузинският народ бе принуден да сблъска с ембарго, с война, с нахлуване и окупацията. И всичко това се случва от 2006 г. досега.

Но именно затова съпротивата на грузинския народ и възстановяването на грузинската демокрация са толкова важни за целия регион.

Уважаеми дами и господа. Опитите да се върнат назад перспективите за ЕС и НАТО в нашия регион стават все по-интензивни. И тези опити имат конкретно име – Евразийски съюз.

Карта на Евразия от 1900 г. Източник: Списание „Българска наука“ | nauka.bg

Евразийският съюз бе създаден, за да бъде алтернатива на Европейския съюз, Путин го въведе като основен проект на президентството си. Тъй като европейската и евроатлантическата интеграции са времеемки, защото изискват огромни усилия; защото понякога може да изглежда, че вървим към мираж; защото заплахите могат да бъдат толкова силни, а натискът непоносим; защото перспективите са много несигурни. Защо да не се откажем от това?

Днес бих искал да обясня защо не трябва да се отказваме. Много повече от международната политика и повече от международните съюзи, нашите народи се вълнуват от социалните въпроси и начина си на живот. Нашият народ трябва да избере дали иска да живее в един свят на страх и престъпност; в един свят, където преследват, защото си различен, и малцинствата са като боксова круша; в един свят, където опозицията е подложена на побои и селективна справедливост; в един свят, дами и господа, който ние всички много добре познаваме, защото всички ние излизаме от него.

Евразийският съюз е нашето недалечно минало и нашето бъдеще, създадедено от бившите агенти на КГБ в Москва.

От друга страна, нашите традиции и нашите вековни стремления ни показват пътя към един друг свят, който се нарича Европа.

Европейската общност също не е идеална и в случай на движение към нея, ние също ще се сблъскаме със страхове, надежди, злоба и дори омраза. Но в този случай меритокрацията[2]  печели над непотизма[3], толерантността става основата на социалния живот, днешните противници утре могат да бъдат министри, а не затворници или врагове, които трябва да бъдат унищожени. За народите от Източна Европа изборът е толкова очевиден, че кремълските стратези, които наричат себе си „политически технолози“, са решили да премахнат понятието „истина“ и да създадат само лъжа, която разпространяват в Украйна, Молдова, Грузия и други страни.

Техните рупори в нашите уважавани страни – които са една съзнателна или несъзнателна пета колона – наричат ЕС „инструмент за унищожаване на човешките ценности, за ерозия на националните традиции и за да пропаганда на идеите на ЛГБТ (б.р. – акроним, означаваш всички лесбийки, гейове, бисексуални и трансджендър хора). Странно, но в последните години, а може би дори седмици, в Тбилиси, Киев и Кишинев ние слушаме същата латерна, която първо е пусната в Москва. Ние слушаме, че нашите традиции се рушат под влиянието на Запада, че християнските празници скоро ще бъдат заменени с гей паради, а църквите ще се превърнат в мултикултурен Дисниленд. Слушаме, че едва ли не нашата традиционна самоидентичност е под заплаха.

И ние сме достатъчно наивни, да вярваме в тази лъжа – в лъжата, в която са вярвали с поколения наред; в лъжата, благодарение на която нашият суверенитет бе откраднат.

Толкова ли сме несправедливи към предците си, за да вярваме, че паметта им може да бъде почетена с нападения срещу джамии и с погроми?

Ние сигурно изобщо не помним собствената си история, ако ѝ позволяваме да се повтаря безкрайно.

Когато слушаме лъжливите православни напеви на руските империалисти, нима забравяме за праведния глас на патриарх Кирион, който бе убит, или вечния глас на патриарх Амбросий Хелай, който бе измъчван в продължение на дни и седмици само затова, че се е изказал в Женева срещу нахлуването в собствена му страна. Дали не сме оглушали, че не чуваме гласовете на избитите епископи и свещеници?! Дали сме необразовани, че не си спомняме кой пребоядиса нашите църкви и изтри свещените им стенописи?! Дали не сме слепи, че не виждаме унищожаването на нашите църкви в окупираните територии?!

Ние сме длъжни да познаваме своята история. А тя ни учи, че толерантността е основата на суверенитета в нашия регион. Това е не само морален дълг. Това е въпрос на национална сигурност.

Ние трябва да знаем своята история и да разбираме, че старият принцип „разделяй и владей“ днес важи така, както и преди два века.

Гледайки към нашия регион днес, нека тези, които знаят историята на Кавказ, да си спомнят избиването между арменци и азербайджанци през 1905 г., което бе изкуствено предизвикано от царския режим, и да го сравнят с конфликта в Нагорни Карабах в края на 80-те. Ние можем да си припомним началото на войната в Абхазия в началото на 90-те години. Тогава грузинските въоръжени формирования получиха оръжия от руски войници, които всъщност управляваха бунтовниците в Абхазия и чеченските терористи. Именно те унищожиха всякаква солидарност между севера и юга на Кавказ.

Също така, преди повече от век, Русия изпращаше грузински офицери да се бият на фронта с чеченци, ингуши и дагестанци. Можем да погледнем също така и към други покрайнини на империята, например да изучим историята на Полша или Украйна, и ще видим абсолютно същото нещо. Навсякъде империята подбужда омраза между потиснатите народи и ги разделя със стена от фанатичен антагонизъм.

И тази система, за съжаление, работеше. Но това, което е още по-разочароващо, е, че тази система работи и в момента.

Дами и господа, уважаеми делегати, Европейският съюз е най-големият политически успех на последните десетилетия. Той се основава на три стълба, а именно три отричания: отричане на екстремисткия национализъм, който доведе Европа до самоубийството на Втората световна война и ужасите на нацизма; отричане на комунизма, който заплашваше да се разпространи по целия континент; и в крайна сметка – отричане на колониализма и империализма.

На наследниците на френската и британската империи им бе нужно време, за да влязат в съответствие с третото отрицание, но да се откажат от своите колонии беше цената за модернизирането на икономиките им и развитието на демокрацията, както и реализирането на самия Европейски съюз.

Карта на Евразия 1923 г. Източник: Списание „Българска наука“ | nauka.bg

Евразийският съюз се основава на коренно различни принципи. Той се управлява от нетърпимостта на бивши КГБ-ейци и е създаден, за да възроди империята. Разбира се, да се присъединиш към Евразийския съюз е много лесно. За целта не е необходимо да отговаряш на никакви социални, икономически или политически критерии. В крайна сметка, за да бъдеш колония, не ти е нужно нищо. Единствените изисквания са пасивност и посредственост.

От друга страна, за да си част от истински съюз, няма друг начин освен да предприемеш титанически усилия, за да отговориш на строгите критерии – защото тези принципи са водещи за целия Съюз.

Така че на съмняващите се бих искал да подчертая – изборът трябва да е очевиден, именно защото ЕС изисква усилия и издига критерии и това е така точно защото ЕС не иска да ни поглъща. Но има и още по-добра причина, която показва очевидността на избора. Руският проект е обречен на провал. Нито една империя днес не може да оцелее. И руската също. Ако се вгледаме в историята, ще видим, че Франция и Великобритания загубиха своите колонии, не само защото колониите се бореха за своята независимост, но и защото хората в Париж и Лондон спряха да вярват в своята империя. Същото нещо се случва и в Русия.

Имперската мечта тепърва се сблъсква със съпротивата на покрайнините си. Но по-важното е, че тази мечта се отхвърля и в центъра на империята. Отричането може да се види не само в масовите протести и нарастващата популярност на опозицията в големите градове на Русия. То е и във всеобщия скептицизъм на руския елит по отношение на евразийските идеи на Путин.

Хората, които са призвани да служат на тази идея, самите те не вярват в нейната жизнеспособност. А утвърдена както в покрайнините на империята, така и в центъра ѝ, тази идея води до смърт. Евразийският съюз ще се провали и Русия отново ще има граници, а не покрайнини.

След това тази страна ще започне да търси стабилни отношения със стабилни съседи.

След това сътрудничеството ще дойде, за да замени конфронтацията.

Всичко това ще се случи много по-рано, отколкото хората си мислят, и от това разбира се ще спечелят покрайнините, а още повече и самите хора в Русия.

Имперският проект е обречен и абсурден, защото сегашното поколение руски граждани повече от всички в света прекарват времето си в интернет. Крахът ще се случи и затова, защото безкрайните ресурси на нефт и газ скоро ще бъдат изправени пред перспективните шелфови нефт и газ.

Крахът ще се случи, защото с газ не може да се замени липсата на модернизация в икономиката.

Крахът ще се случи, защото има корупция и липса на справедливост.

Крахът ще се случи, защото цели региони в Русия страдат от дискриминация и насилие, защото народите на Чечня, Ингушетия, Дагестан, Татарстан и други региони са така преследвани, че не чувстват никаква връзка с Москва.

Крахът е неизбежен, защото хората изпитват недоволство, страх, ненавист.

Крахът е неизбежен. И той ще се случи не в следващите десетилетия, а в следващите няколко години.

След няколко години Владимир Путин ще напусне Кремъл и да изчезне от руската политика.

Руските граждани ще го помнят като призрак на отминали времена, времена имперски, времена на корупция и репресии.

Никой не знае дали този процес ще премине спокойно или с насилие; дали следващият държавен глава ще е националист или либерал, или и двете; но важното е друго: Русия ще престане да бъде империя и, в крайна сметка, ще се превърне в нормална държава.

Това е перспектива, за която всички ние трябва да сме готови.

В същото време, докато нашият регион продължава да е бойно поле, ние трябва да обединим силите си, а не да изостряме конфликта.

Много лидери и много държави в миналото осъзнаха, че свободата на един човек зависи от свободата на нацията. Така беше и в Полша по време на Пилсудски, когато под знамето на полската независимост бяха призовани всички обидени хора.

Но никога нашите предци не са си сътрудничели с мощна сила, която е разбирала стратегическата важност на нашата независимост. Сега има такава сила и това е Европейският съюз.

Скоро ще се състои срещата на върха по въпросите за Източното партньорство във Вилнюс. Бих искал да повторя това, което повтарях многократно през последните няколко години. Стартирайки програмата „Източно партньорство“ в отговор на нахлуването в Грузия през 2008 г., ЕС предложи на нашите страни платформа за сътрудничество. Ние трябва да инвестираме повече в тази платформа. Ние трябва да развиваме съвместни проекти, насочени основно към необходимите ни реформи. Защото реформите означават благоденствие и независимост.

Екатерина II е знаела това много добре. Когато Полша успешно започва да изпълнява своята програма за реформи и тръгва по пътя на френското и английското Просвещение, Екатерина пише тайно писмо до Фридрих Велики.

Това писмо до ден днешен е един от най-впечатляващите примери за имперско мислене.

В него се казва, че реформите са опасни както за Русия, така и за Прусия, защото те ще направят от Полша истинска държава, и реформите трябва да бъдат спрени, а Полша трябва да бъде нападната, при това възможно най-скоро.

Това писмо може да изглежда познато за всеки, който знае как Владимир Путин мрази реформите в Грузия от последното десетилетие.

За първи път в историята на територията на Кавказ се строи държава на народа и реформите трябва да се спрат, докато всичките им плодове не са станали факт.

Дами и господа, единството трябва да бъде нашето правило в Източна Европа, включително и за фрагментирания Кавказ. Аз вече говорих за началото на войната в Абхазия, но мога да си спомня и други по-ранни символични епизоди от историята на Кавказ. В края на въстанието на Шамил срещу Руската империя, след като камият Шамил се предава, остава само един чеченски лидер, който продължава да се бори – името му е Байсонгур. Но той е ранен и пленен. Решават да го обесят и руските офицери събират дагестанците, за да гледат наказанието. На един от тях е наредено да ритне стола изпод краката на Байсонгур. Така че руснаците искат да насъскат хората и да предизвикат кървава касапница. Виждайки това, самият Байсонгур рита стола изпод краката си и по този начин се самоубива; това е забранено от религията, но той спира враждата между двата съседни народа.

Но виждате ли колко нещастие е имало при кавказките народи!

На това трябва да се сложи край. И именно затова по време на своя президентски мандат стартирах няколко проекта за подобряване на отношенията между Севера и Юга на Кавказ – проекти, насочени към образование и университетски обмен.

Ние трябва да продължим да правим такива малки стъпки.

Ние трябва да сме подготвени за времето, когато империята ще падне. Така ще можем да надживеем омразното наследство.

И ние, народът на Грузия, трябва да бъдем подготвени за времето, когато руските войски ще се изтеглят от окупираните територии, когато Москва ще се оттегли от Цхинвали и Сухуми.

Ние трябва да бъдем готови да приветстваме завръщането на своите съграждани от Осетия и Абхазия. И ние трябва да се отнесем към тях като към братя и сестри. А не като към врагове.

Тези времена ще дойдат по-рано, отколкото си мислим.

Дами и господа, моят втори мандат е към своя край, и аз съм горд от постиженията, които направихме. Ние буквално измъкнахме Грузия от мрака, създадохме безпрецедентна прозрачност в държавните структури, върнахме децата в училище и се справихме с младежката престъпност. Приближихме нацията си към европейската мечта, неуморно работихме, за да се възвърне търпимостта в страната ни, чувство, от което се ръководеше Грузия в миналото.

Ние направихме много добрини. Но разбирам, че някои постижения бяха на твърде висока цена. В опита си да създадем новата реалност, която е различна от миналите заплахи и страхове, ние направихме грешки.

Понякога отивахме твърде далеч, а понякога недоработвахме.

Аз напълно признавам отговорността си за всички недостатъци и се безпокоя както за тези, които не получиха достатъчно добрини от нашата работа, така и за тези, които станаха жертви на радикалните ни методи.

Бих искала да кажа на всички граждани на Грузия, на всеки, който е подкрепял нашата работа, нашите политики и нашата партия, и всеки, който е бил недоволен от нас: гордея се с вашата сила и кураж, аз уважавам вашите усилия.

Ние сме и трябва да продължим да бъдем една нация, която е обединена в любовта си към свободата и към достойнството.

Ние сме и трябва да останем една нация, която зачита жертвите на нашите войници в Афганистан, нация, която скърби за загубите си и която се гордее със смелостта си.

Ние сме и трябва да останем една нация, която е единна в своята историческа съдба да се присъедини към европейското семейство на демократичните нации, семейството, от което никога не ще ни откъснат, наше семейство.

Пътят на народа на Грузия за свобода, регионално единство и европейска интеграция е далече от края и аз ще продължавам да посвещавам всеки ден от живота си на завършването на това дело. Като горд син на гордия си народ.

26 септември 2013 г.

Източник: http://tvrain.ru/

[1] „langue de bois“- език, който е неясен, двусмислен, абстрактен, с помпозни думи, за да се отклони от въпросите на внимание. Френската фраза е с руски произход и е широко използвана по време на 1970-те и 1980-те години.

[2] Меритокрация (от латинското merito, „заслужил“, и старогръцката kratos, „власт“) е форма на държавно управление, основаваща се на участие в управлението на способните (заслужилите).

[3] Непотизъм (от на латински: nepos, „род“ и nepotis — „внук“, „племенник“) В съвременния политически живот управление, при което близки роднини и приятели на управляващите заемат високи длъжности (и в икономиката), които не отговарят на техните качества, опит и способности.