Български Демократически Форум "Бог и България – единство в двойна плът", Пенчо Славейков
„Поколенията имат нужда не само от идеали. Те имат нужда от примери как се отстояват идеалите.
Примери за достойно извървяна лична Голгота, на изнесен социален кръст, на жертвеност до смърт и възкресение. Примери като този, който ни остави Васил Петков Узунов – един от най-големите мъченици на България.
Арестуван като ученик, той престоява двадесет и осем години в затворите и лагерите на комунистическа България. Десет от тях – без присъда – заради това, че е отстоявал човешки права!
„Не човек, а съвест!” е определението, което дават за него съратниците му легионери. През 1990 г. става един от учредителите на Българския демократически форум. Човекът, който даде най-хубавите години от живота и свободата си пред олтара на своята Родина, живя до сетния си дъх с тревогата, че не неговият живот е ограбен, а е поругано достойнството на идеала. И пишеше стихове за своята обречена участ към България:
Страшна орисия
орисници ми завещаха:
от много обич да умра,
затуй пред нея отново се обричам,
че мъртъв ще съм, щом се спра,
когато
спра да я ОБИЧАМ!!!”
Жаклин Толева
На 28 септември 2013 г. се навършиха 85 години от рождението на Васил Узунов.
По този повод по инициатива на граждански комитет в препълнената зала на читалище „П. К. Яворов” в град Чирпан се събраха негови роднини – съпругата му Стоянка Узунова и племеницата му Стефанка Гавазова, съратници, приятели и съграждани. Сред официалните гости бяха проф. д-р Никола Алтънков, автор на книгата „Светците ги съдят”, посветена на живота и делото на Васил Узунов и Хайг-Арам Пилигян. Ваклуш Толев – личен приятел на Васил Узунов; Жаклин Толева – председател на ПП Български демократически форум; г-н Димитър Митев – окръжен координатор на Съюза на репресираните в гр. Стара Загора и заместник председател на централното ръководство на Съюза на репресираните в България; г-н Марин Кадиев, председател на съюза на независимите писатели; Христо Стефанов – председател на Общински съвет гр. Чирпан и г-жа Росица Тотева – председател на читалище „П. К. Яворов” в гр. Чирпан.
Всички те изказаха своето преклонение пред подвига на мъченика Васил Узунов.
Писателят Марин Митев след дълга и прочувствена реч заяви: „Аз съм поразен! Медицината трябва по тая книга и по спомени за Васил Узунов да изследва как е възможно човек да издържи на толкова физически и душевни страдания? Как можеш да издържиш? Как можеш да издържиш!?”изумено повтаряше той.
Проф. Алтънков остана приятно изненадан, когато установи, че над две трети от присъстващите в залата знаеха кой е Васил Узунов – или го познаваха лично, или бяха чели за него. Той разказа защо е озаглавил книгата си „Светците ги съдят” и защо смята, че Васил Узунов и Хайг-Арам Пилигян отговарят на всички църковни изисквания да бъдат обявени за светци.
„Но къде са техните чудеса?”, попита реторично проф. Алтънков. „Аз ще ви кажа къде са. Чудото е, че те и двамата победиха злото – извършиха невъзможното. Извършиха това, което никой не очакваше от тия хора. Победиха злото без пушка, без калашников, без бомби. Без насилие!”. И сравни подвига им с този на Ганди в Индия.
„Защо трябва да продължим този път на светеца Васил Узунов?”, каза Димитър Митев от съюза на репресираните, „Защото, както е написал проф. Алтънков в книгата си, девизът на Васил Узунов и на легионерите е бил За България! А какво по-добро има за един народ от това да работи за България!”
„Дами и господа, не Васил Узунов има нужда от нашето признание, ние и поколенията след нас имаме нужда от неговото присъствие в съзнанието си! Светла му памет!”, завърши изказването си председателят на БДФ Жаклин Толева.
Думата бе дадена и на публиката в салона на читалището. Приятел на Васил Узунов разказа своите ярки спомени – за мъченичеството му, за това как е отстоявал в затворите при нечовешки условия (в карцери, без колети, без медицинска помощ и как с вилица сам да си вадил зъб…), а и след това, когато излязъл на „свобода” категорично отказал да напише в молбата си за работа думата „другарю” пред „директор”. Тогава ораторът емоционална възкликна: „И днес си ни нужен, Василе!”
В края на тържественото възпоминание от името на гражданския инициативен комитет бе направена подписка за преименуване на една от улиците в Чирпан на името на Васил Узунов.
„Умря не човек, а съвест! Съвест, която събужда и иска приложна отговорност.
И жертвата му бе осмислена, както тази на Христос, Който рече на времето: Аз съм Пътят, Истината и Възкресението. Днес ние виждаме възкресението на Васил Узунов! Това възкресение сте самите вие. Вие, които извървяхте пътя от личния си дом до този дом тук, за да го почетете. Вие сте неговото възкресение! Това направи той. Защо? Защото владееше всеотдайността на жертвата в принос на това, което се нарича Отечество и свобода.
Идеята за свободата е да осветиш Отечеството,
а на Отечеството – да те върне за Пътя.
Това направи Васил Узунов. И неговото дело е осветено с жертвата му.
Не бива да живеем тревожни, че е имало страдания. Засега няма планета без страдание. Засега няма човешки род, който да не расте, да не старее и да не влиза в гроб. Въпросът е – може ли да направи възкресение?
Защото за Васил Узунов не може да се каже само, че изпълненият му дълг е изходеният път. За него трябва да се каже, че влезе в гроба на страданието и възкръсна. Това е битие – да живееш за нещо! Не само да се прибереш, да запалиш кандилото, да направиш молитва и да вечеряш. Не! Да извървиш Път, да те разпнат и да възкръснеш. Точно това направи Васил Узунов.
Тогава може да кажем какво е предназначението на човека. Трябва с диоптъра на бъдещето да правим настояще. Това е нашият път. И Васил Узунов ни е събрал тук, за да разбуди у нас тревогата на живеенето. Сега ние не живеем, ние съществувате. Това е голямата болка на нацията и неговата болка там, горе.
Трябва да разберем отговорността, която носим! Той никога не си отиваше без една строфа, която един наш поет беше написал: „Бог и България единство в двойна плът”. Това е Васил Узунов. „Бог и България единство в двойна плът!” Това е духовен призив на събудена или събуждаща се отговорност за България.”
Ваклуш Толев
