“…като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България”

из преамбюла на Конституция на Република България

 

 

Какво ли е вложил Законодателят в тези редове при списването на Конституцията ни? За държавническото мислене, за отговорността пред бъдещето и националната съвест този постулат стои върху една национална Голгота, съхранява повече от 1300 години утвърждаване на българската държава. За да твърдим днес, че съдбата на тази държава, донесена с дръзката ръка на Аспарух – Основателя, няма да си отиде с кончината на Oбединителя. Тя ще прави тук и трон, и история!

Когато психологията на един народ има поведение на отговорност, тогава говорим за национална доблест. Този белег на историзма с благодатта на Националния дух и провиденцията, изявена с волята на държавника, могат да определят бъдеще. Националният дух никога не бива да бъде изпущан, макар и за „нация” да се говори едва след ХIХ век. Когато изконният народен блян е бил за единна, унитарна държава, естествено последователен е съвременният днешен избор за национално единение на общество на граждани; обединение на идеята за обща държавност, макар и с разнообразие от малцинства и етноси.

Не би ли трябвало това да е една естествена позиция на всеки политик с претенции да управлява? Оказва се, че не. Оказва се, че идеята за единението и утвърждаване на българската държавност, в която езикът има свое суверенно основание, имали демократически несъответствия дори в най-класическия държавнически живот, какъвто представляват едни парламентарни избори. Изявена беше претенция, че е потребен турски превод на предизборни срещи за българския парламент в малцинствените райони.

Може би пък и да е нормално представителите на ДПС да не са запознати с колосалното достижение на българската държавност на Преславския народен събор 893–894 г. да поиска един език за водене на царската канцелария, държавните дела и обществен живот – българския. Изстрадано, извоювано достижение, увенчано от последвалия Златен век на българската книжнина, който не само прави българската държава едно изключение в културните достижение на съвремието, но прави възможно Българското възраждане, когато в бедността си Западът връща не своя, а Гръцка култура с ренесанса си.

Но ние днес се борим за демокрация и как я разбираме?

Един от водещите изследователи на демокрацията казва, че демокрация не е да се даде на хората това, което искат, а да се създадат условия и възможности те да се развиват. Демокрацията е форма на управление, не е лично битие.

Безспорно е, че някъде из България има все още баби, които не знаят български, а само майчиния си език като следствие на неграмотност, която дори е насилствено налагана към жените като културна характеристика на определени етноси и вероизповедния. Защо не попитаме това дали е демократично?

Истината е, че недоимъкът на миналото не бива и не може да определя бъдещето.

Истината е, че когато една политическа партия се е дискредитирала с непристойност пред своите си, когато идеологическата бедност изпраща на забвение властовите амбиции, подобни актове на държавническо безхаберие разкриват наличното предателство към родината, замаскирано с измислени свободи и претенции със съвсем подменени демократични възгледи. Нека не превръщаме демокрацията в Троянски кон!

Доста жалко идва това политическо искане само няколко дни след 19 юни, когато чествахме 250 години от написването на „История славянобългарска” на отец Паисий Хилендарски. О неразумний…

А всеки има своя лична история. Може скромно да я нарече, както Паисий я нарече „историйца“, но е история на лично битие. И ако на Паисий беше нужно да връща минало за самосъзнание, сега ние трябва да търсим бъдеще за достойнство и път в отговорност към това минало, но не заради миналото, а заради бъдещето. Историята отбелязва минало, но се прави от настояще и дава пътища за бъдеще!

Когато Български демократически форум апелира за национално мощна и социално справедлива България, ние изхождаме именно от историческите предпоставки, че българинът носи мъдростта на векове достойно битие. Винаги е водил битка за просвета, макар и родови идеологии да са превръщали възможностите само блян за знание. Нека превъзмогнем етно-религиозните догми със свобода там в тях чрез знание и просвета, за да
 
„… съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България…”