ПЕНЧО СЛАВЕИКОВ – ПРОЗРЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ГЕНИЙ

Ваклуш Толев

За Пенчо Славейков – един от безсмъртните българи в идеята на Ваклуш Толев за „Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи“ . 

Един българин, пред когото винаги съм с поклон, това е нашият ненадминат, безспорен Пенчо Славейков, когото наричам Прозрението на българския гений! Нямат го! Никъде другаде го нямат! Оставям настрана епичността на неговата поезия. Един „Остров на блажените“ е нещо, което е чудо на чудесата. Не личният мотив, не страдалческа България, а страдалческите личности, образите: „Сърце на сърцата“, „Симфония на безнадеждността“… Сякаш е „снимал“ песен на глухия Бетховен… Образци, които даде в културата на един народ. В неговата епична „Кървава песен“, образите са по-властни от тези, които Омир остави!

Пенчо Славейков остава единствен със стиха, който винаги ще цитирам. Да намериш прозрение, осенение, да видиш това, че човекът е една Богоосезаема необходимост, за да кажеш: Бог и България – единство в двойна плът! 

Пенчо Славейков направи плътта на своята родина Богоосезаема! Не може, няма друг! Великолепен поет е един Лилиев или един Траянов, великолепен поет е един Димчо Дебелянов… кой ли не! Ние имаме поети като Яворов и други, които са несравними. Но нямат прозрението на гения.

Темите, с които се набогати нашата литература в онова време, не бяха така богати освен негодуванието, освен личната емоционалност („До моето първо либе“ и пр.) – конфликти, които повече имат характер на отразена народна неволя, но не още идеология на личния творец, на големия, евристичния поет, каквото прави Пенчо Славейков след това. Той дава на поезията ни, на литературата ни световен характер, а те останаха в това, което може да се каже – битология на народа.

Пътят на България е не утешението и търсенето на пристан за скръб и Стена за плач. Не! Дързост, с която може да се прави бъдеще! Другото е земни радости с приумиците на малкия ум, с който някои се опитаха да ни научат. Ние по дух и мисъл сме аскетичен народ!

И това, което светът нямаше – нито в световните религии (които имам претенция, че поне долу-горе познавам), нито в световната култура, нито във философиите някой можа да каже това, което той рече за плътта на своята Родина, за плътта на България. Това е нещо неимоверно, да кажеш: Бог и България – единство в двойна плът! Плътта на собствената ти Родина и тази на Бога да са едно и също! Нека го изведат отнякъде… Е, може ли тогава тази плът, която храни, кърми тези чеда на България, да не я направи бъдеще за човечеството? Естествено, че ще я направи.

Представете си тогава какво е България, каква е тази нейна субстанциалност – да бъде субстанциалност на Самия Бог! Аз мисля, че тази реалност е по-реална от всяка реалност. Така ние ще пребъдем тук – защото дадохме име на тази земя. Дойдохме, но ние ѝ дадохме име.

Битие на битиетата, това е България! Е, може ли тогава тази плът, която храни, кърми тези чеда на България, да не я направи бъдеще за човечеството? Естествено, че ще я направи.

Из интервю на журналистката Милена Маркова за Златния фонд на Българското национално радио.