ПИАНИСТЪТ АЛЕКСИС ВАЙСЕНБЕРГ – ГЕНИАЛНИЯТ ПОСЛАНИК НА БЪЛГАРИЯ

Велина Сакарова

Отпътува от земния свят музикантът, който знаеше как да понесе слушателите на крилете на музиката! Алексис Вайсенберг е един от гениалните пианисти на XX век, композитор, педагог, писател и художник. Роден е в София през 1929 г., но животът му преминава в чужбина. За отлика от някои емигранти, които се срамят да се нарекат българи, Вайсенберг признава: „Останал съм си българин по душа, по дух, по въображение и навярно ще си остана такъв до края. Панчо Владигеров е моят учител, на когото аз дължа всичко. Винаги ще съм му благодарен.” По световните сцени той изпълнява произведения на Панчо Владигеров и така популяризира творчеството на своя учител и българските ритми.

Още от ранните години проличава талантът, с който е надарено единственото дете на Лили и Паул Вайсенберг. За това колко магична е неговата музика говори случката, когато през 1941 г. Лили и Алексис прекарват три месеца в немски лагер. Всеки следобед Алексис свири на акордеон песни на Шуберт. Слушател на тези концерти бил офицер от Вермахта. Пленен от таланта на малкия пленник, немецът им помага да избягат – „Много късмет!” били последните му думите. Шансът, даден от съдбата, отвежда малкия Алексис в Палестина, а по-късно в „Джулиард Скул” в Ню Йорк, където продължава да учи музика. В навечерието на неговото заминаване за Америка, майката – Лили Вайсенберг, решава пътищата им да се разделят. Юношата трябва сам да надгражда своя талант, да взима решения и майката не бива да се превръща в „диктатор” за таланта на детето си.

Войната, преходите през граници и други препятствия не могат да спрат неуморимия дух на Вайсенберг, за когото „родният език е пианото”. Този език ще го свърже с прочутите пианисти – Олга Самарова, Ванда Ландовска, Артур Шнабел и Владимир Хоровиц. От тук нататък Вайсенберг с много прецизност и усърдие сам предопределя собствената си съдба на музикалната сцена. Релсите, които прокара в културния живот, свободно прекосяват държави и континенти. Триумфално преминават неговите концерти в Европа и Америка, свири с най-големите оркестри, критиката не пести суперлативите си… Но зад афишите стои един смирен дух, който признава в едно интервю: „За щастие не изпитвам нито завист, нито ревност спрямо моите колеги, защото завистта прави човека много нещастен.”

За да избегне рутината в своята професия, решава да прекрати концертната си дейност и осем години усърдно работи над себе си, над формирането на своя стил, занимава се и с философия и литература. Това му помага да се изгради като личност с духовни дълбочини и интелект. Неговите търсения на метафизични истини го отвеждат в криптата на смълчаността и той извежда мисълта, че „Творецът е преплел с математическа точност човешкото и божественото.” След това се заселва в Париж и отново е на сцената. Завръщането му е триумфално – в Париж и цяла Западна Европа, в Ню Йорк и Япония той свири под диригентството на Лорин Маазел, Сейджи Озава и др. Призьорът от двата тежки конкурса (на Филаделфийския оркестър и на „Левънтрит” в Ню Йорк през 1947 г.) винаги е водил най-тежката конкурсна битка на сцената – да завоюва приза на публиката. За него най-важно е да усеща публиката в сърцето си. На сцената често рискува с нов поглед към класическото наследство, избягва монотонноста и създава уникална интерпретация в световната клавирна практика. Българите, които са посещавали клавирните концерти, помнят честите му изяви през 80-те години.

Творецът Вайсенберг признава, че „свиренето не е каприз, а потребност да носиш надежда.” За отзивите от този период четем в сп. „Музика”: „Както светкавица прорязва небосклона, изкуството на Вайсенберг блесна внезапно, зашеметяващо с цялата си светлина и мощ.” Днес признаваме, че магиката на неговата музика е оставила светлинна диря в душите на милиони негови почитатели. Архивните записи са спомени и помощни криле на следващите поколения пианисти.

Разглеждайки колажите на пианиста в изложбата „Обичам музиката”, откриваме още една страна в душевността на маестрото. От творбите ни „гледат” очите на личност, съхранила детската си душевност. Ето го малкия Алексис като начинаещото дете пред големия инструмент пиано до зрелия музикант– достигнал призово място сред най-големите пианисти на нашето време. Бащата Паул Вайсенберг е изразил желание единственото му дете да стане дипломат, но синът избира лирата на Аполон. На сцената представя с артистична лекота както класически творби от Бах, Моцарт, Шуман, Брамс, Рахманинов, Шопен, Мусоргски, Лист, Чайковски, Гершуин и др., така и съвременни джаз композиции. За Вайсенберг музиката бе съвършеният език на дипломацията. С този хармоничен език той изгради една „империя” от приятели на България!

Дали един живот стига, за да се отгребат всички тайни в музикалното пространство. Алексис Вайсенберг признава: „Човек не открива музиката, човек открива себе си в музиката.” На маестрото, който сплете в житейска сплитка музиката и себе си, безмълвно поднасяме една българска роза, събрала уханието на родната българска земя. Една сълза мълком отпада – сълза, събрала хилядите сълзи, породени от затрогващите акорди на вълшебната му музика.