Нека си припомним максимата: „Нацистите убиват тялото, а комунистите – душата!”. Няма по-страшни поражения от онези, които комунистическото робство нанесе върху психиката на българина. До болка са ни познати умилителните възклицания за „бай Тошово“ време, когато всеки могъл да краде и никой не го закачал, когато никой нищо не работел и пак получавал пари. Как на тате му „дали” апартамент (панелен, естествено, след 20 години труд) и кола („Москвич” след 15 години чакане).
На 9 септември 2011 г. за пореден път пролича колко дълбоко е разединена българската нация. Колко далеч сме от европейското помирение. Мнозина почетоха паметта на хилядите ни сънародници, избити без съд и присъда. На мъчениците от Белене, Ловеч, Скравена. На жертвите на човеконенавистния комунистически режим.
Други имаха повод за веселие. Положиха венци пред паметниците на поробителите и убийците на народа си. Отправиха благодарствени слова към окупатора, върнал страната ни десетилетия назад, извадил я от семейството на цивилизованите държави за повече от 45 години.
Датата 9 септември не е срамна. Тя е ЧЕРЕН ден в националния календар. Срамното е, че не свършват националните предатели, които веят червени знамена и за кой ли път зоват на „бой последен”.
Хора с тежки умствени и морални отклонения вече 67 години се правят, че не разбират какви дълбоки поражения нанесе комунизмът в самата генна тъкан на българския род. Патриоти по ведомост и ченгета по манталитет с умиление говориха и говорят за правешкия каскет Т. Живков. Носиха му цветя, подсмърчаха в музея му. Внучки, лелинчовци, комшийки, другари и телохранители на др. Живков се изредиха пред дебилни телевизионни водещи да разказват петмезени спомени.
Малцина отбелязаха, че точно на рождения ден на „първия партиен и дръжавен ръководител” родната ДС му поднася свиден дар: на 7 септември 1978 г. в Лондон е убит писателят емигрант Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи” са безсмъртна, осветена с кръв истина за българския вариант на комунизма.
Хленчещите за социализма удобно забравят, че по времето на др. Живков България фалира три пъти, продаде на СССР златния си резерв и поиска официално да се самоликвидира, като стане 16-та съветска република.
Човешко същество с име Янаки Стоилов призова от трибуната на Народното събрание да бъде почетена паметта на шумкарите и палачите, загинали за „своите идеи”. Подобни социални продукти изглежда стоят по няколко мандата в парламента само за да сеят национално разединение и да славославят своите предтечи мародери.
Във врачанското село Типченица, на 15 км от Мездра, хората още помнят как на 9 септември най-големите нехранимайковци, маскирали се като шумкари дни преди преврата, „слезли” от Балкана. Първата им работа била да осквернят черквата, където били кръстени и опяни дедите им. Нахлули в храма с коне, трошили икони и стъклописи, хулили Бога. После станали видни партийци, преместили се в София и натрупали богатство. След десетина години децата им загинали при трагични обстоятелства. „Бог забавя, но не забравя”, казват хората.
Двадесет години след началото на промените общественият дебат у нас е на същото равнище: между наглите селяндури от шайката на Живков, които още управляват, стабилизират и извисяват европейска България и техните жертви. Уморени, разочаровани, обедняващи, но несломени. Несломими.
Историята не свършва с някаква временна, тиха реставрация на комунизма.
Живеем в кратко интермецо.
Кулминацията предстои.
Бъдете първият коментирал "9 СЕПТЕМВРИ"