От какъв президент се нуждае България?

Доц. Д-р Момчил Дойчев

В отговор на статията на г-н Ивайло Дичев в сайта на Deutsche Welle – България: „Няма да скрия радостта си от това, че г-жа Кунева реши да влезе в президентската надпревара. Обърканата БГ-интелигенция най-после ще има компетентен и интелигентен кандидат, за когото да гласува”.

Наистина е така, проф. Дичев! Обърканата БГ-интелигенция наистина ще има за кого да гласува!!!

И не само тя – и обърканият български избирател е възможно да припознае тази кандидатура. Но каква е разликата между нея и дейността на настоящия изпълняващ длъжността президент на всички българи?

1. Да, не само външно, г-н Първанов беше партийна кандидатура и си остана партиен, пристрастен и дори обслужващ небългарски и неевропейски интереси президент. За разлика от Петър Стоянов и Желю Желев, които бяха или поне се опитаха да бъдат президенти на всички българи. Затова и дори имаха куража да се опълчат срещу своите партии и своите избиратели! Оставяме настрана въпроса дали са били прави. Но се опълчиха и (сигурно затова) загубиха …

Първанов не се опълчи като президент срещу нищо, не остави като президент нищо запомнящо се, освен ловните и някои други, свързани с лова подвизи. И разбира се с ролята си на основен играч, защитаващ интересите на руската и руско-българската енергийна и не само енергийна олигархия…

И може би затова изкара комфортно цели два мандата. И може би затова, докато в края на мандатите на Желев и Стоянов, рейтингът на президентската институция не падна съответно под 55% и 60%, то сега за пръв път той е под 35% – нещо нечувано за българските условия!

 

Затова и Първанов е президент само на една пета от българите, само на тези, които припознават и досега тъмночервената партия за своя…
„Ако робите имаха право да гласуват, те със сигурност щяха да изберат своите поробители”. Казал го е един авторитет, в който доскоро се кълняха членовете на същата тази партия.

2. Представителна фигура ли е г-жа Кунева? Да, както и сегашният ни президент г-н Първанов, г-жа Кунева е представителна фигура. За разлика да речем от първия ни демократично избан президент… Но по представителност ли само оценяваме държавните си глави? Колко направи Желев „за” и колко направи Първанов „против” развитието на демокрацията? Разликата е огромна и не е в полза на „представителния” президент!

Добре – нека да ги сравним по интелигентност и компетентност! Интелигентна и компетентна ли е г-жа Кунева?

Да, за разлика от г-н Първанов, тя е интелигентна и компетентна жена. Това не може да и се отрече. Тя има богат опит в структурите на евросъюза и в дебрите на евробюрокрацията. Но достатъчно ли е това за да бъдеш президент на всички българи? Достатъчно ли е да казваш само „Yes, sir”! Това и Първанов го можеше, макар да го казваше по-често на руски език!

3. Трябва ли президентът да е аполитичен(на) – както представя проф. Дичев г-жа Кунева, смятайки, че това е изключително положително качество?

С извинение професоре, но това е смешно! Дори за Първанов не бе трудно да опровергае своите критици, които настояваха, че той не трябвало да прави политика. Ами тогава за какво сме го избрали? За бостанско плашило ли?

Въпросът е каква политика трябва да прави президентът в условията на „република с парламентарно управление”, а не дали изобщо да прави политика!

Разбира се, г-жа Кунева вероятно ще бъде много по-малко пристрастна и много по-дипломатична от г-н Първанов. Но съмнението, че тя е не безпартийна, а партийна кандидатура остава. Както и че чрез тази кандидатура НДСВ се опитва да възкръсне.

Впрочем всеки популист се обявява първоначално или за „аполитичен”, или за „непартиен” и дори за „антипартиен””, както направи патронът на г-жа Кунева през 2001 г. Видяхме какво последва след това. Видяхме след 2001 г. как всички по-късни „непартийни”, „надпартийни” и „анти-партийни” популисти или си основаха, или си имаха вече свои политически партии.

4. Лошо ли ще е президентът да е „партиен”?

Лошо е (и това го разбрахме през последните десет години!) ако той си остане „партиен”” и след като встъпи в длъжност, която следва да изразява „единството на нацията”, т.е. да бъде надпартиен. Но парламентарната демокрация е преди всичко партийна демокрация, колкото и това да не се харесва на някои. Затова е смешно сериозните партии да не издигат свои президентски кандидатури. И затова е добре в условията на неукрепналата ни и все още фасадна демокрация тя да се свързва с развитието на партиите, а не с ролята на популистки или авторитарни личности.

5. И проблемът не е в това, че очевидно трябва да се променя конституцията, за да имаме един силен – все едно, партиен или безпартен президент. Въпросът е, че конфликтът между президент и премиер е заложен още в самата конституционна уредба. Виждахме как партийно-избрани президенти влизаха през последните двадесет години често в конфликти не само с „партийно-чужди”, но дори с правителства от собствения им политически цвят! И това ставаше не защото те сами по себе си са били партийни, или безпартийни, а защото двете институции поделят неравномерно и недостатъчно обособено изпълнителна власт. Президентът – много малко, въпреки, че е избран мажоритарно от целия народ. Премиерът – недостатъчно много, въпреки че сме парламентарна република! Тук компромисът е междуинституционален и това е проблем, а не решение! Дори компромисна фигура на договорен между партиите предварително и задкулисно призидент не би могла да избегне рано или късно сблъсък със съответното правителство. За да не стане това тя наистина трябва да е максимално безлична и аполитична! Но тогава защо изобщо ни е такъв президент?

6. Примерът на страни като Германия и Италия, където президентът е медиатор вътре в политическата класа, представя страната в чужбина и се въздържа от ярки политически позиции е наистина положителен. Но той е възможен, защото посочените страни са класически парламентарни републики, в които президентът се избира от парламента с квалифицирано мнозинство за срока на неговия мандат. А при нас съзнателно конституционалистите са сблъскали силен по начин на избиране и по презумпция президент, с неголеми, но влизащи в сферата на дейността на правителството прерогативи. Това няма как да не доведе до сблъсък между президентска и премиерска власт. У нас властите вместо взаимно да се сдържат и уравновесяват – съзнателно са противопоставени една на друга. Вместо взаимно да са зависими – те са (почти) напълно независими една от друга. И не само президентската и премиерската. Между всички ключови и особено между правоохранителните и правоприлагащите институции. Затова и резултатите от борбата с престъпността и корупцията са такива, каквито са!

Предвидената от настоящата конституция президентска институция е свързана именно не с изкуството на компромиса, а с изкуството на интригата, задкулистните сделки и далаверата. И точно затова компромисът е най-трудното изкуство днес в българската политика.

Затова ако наистина сте объркани и искате бъдещият ни президент да е „аполитичен Първанов в пола и с английски език” – моля – гласувайте за г-жа Кунева!