Спомням си в детството, когато тъкмо се бях научила да сричам, но още не можех да чета сама, eдин ден баща ми дойде много развълнуван и ми показа една малка книжчица от градската библиотека. Oпърпана от много четене, но грижливо подвързана. В нея нямаше картинки като в моите книжки. „Знаеш ли какво е това?”, попита баща ми. Не знаех. „Това е „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски.” Не разбирах. Той разтвори книгата. И понеже беше старо издание – отпреди 9 септември, взе да ми чете на един непознат за мен български език. Толкова мелодичен и странен… Гласът му звучеше развълнувано и гордо. Чете ми повече от час… Аз тихичко слушах, но нищо не разбирах. Не разбирах защо се вълнуваше толкова много, когато отваряше с благоговение малката книжчица. Защо я четеше като молитва. Не разбирах думите. Не разбирах защо беше толкова важна. Той се опитваше да ми обясни, но когато човек е само на 6, има толкова много непонятни за него неща.
Спомням си години по-късно моето училище и часовете ни по история. Заливаха ни с огромно количество факти – дати и имена. Кой, къде, кога, какво, как… Вижте учебниците по история и по литература – близо половин век по-късно няма разлика в стила им на писане. Огромно количество факти, но те остават някак кухи, подигравателно безлични, бездушни, странични. Винаги имах шестици, защото не беше проблем да ги запомня. Но те не оставяха диря в душата ми. А когато там не оставят диря, лесно са забравят или неглижират.
Трябва да съм била в десети клас, когато се случи нещо, което не мога да забравя. Учителката ни по история влезе в час и, както изреждаше поредните имена и години, изведнъж се сепна. Тя видя оттегчените ни физиономии, безразличието в погледите на всеки един от класа. Смутено замълча. Остави настрана учебника и много тихичко и развълнувано ни попита: „Деца, вие знаете ли, че ние, българите, си имаме цар?”
„Да – казахме ние – знаем. Някога, едно време сме имали царе!” Това време обаче беше като в приказките – минало, свършено, окончателно. То беше там, ние бяхме тук и миналото не ни касаеше, то беше някаква отживелица.
„Не едно време! Сега! Истински, жив!”, каза тя. И ни разказа за последната българска династия – за цар Фердинанд, за цар Борис ІІІ, регентите, за цар Симеон, който живееше Мадрид…
Говореше тихичко, но много развълнувано. Давам си сметка каква жертва е било от нейна страна. По това време, в годините на социализма, тя направи наистина нещо нечувано и героично. Нещо, за което сигурно я заплашваше затвор или лагер, ако се разчуеше. Но тя пое риска. А нейният разказ имаше такъв ефект върху нас!
Нашият свят се преобърна! Спря да тече безлично, безразлично и отделно. Изведнъж тези всички потоци от факти придобиха ново измерение. Сякаш смениха координатната си система и в центъра й застана всеки един от нас персонално. Лично!
ТОВА БЕШЕ МОЯТА ИСТОРИЯ! И НАШАТА ОБЩА!
Тя беше част от нас и ние – част от нея.
Тогава за първи път разбрах и ме докосна смисълът на историята. Тя на беше просто едно минало свършено! Тя беше и настояще и бъдеще. Тя беше част от големия смисъл на моето собствено личностно съществувание. Смисъл, който отчаяно търсех цели 16–17 години в един свят без духовни и социални образци за подражание.
Историята вече не беше просто летопис на хаотичното безсмислено блуждаене на едни „народни маси” и движението им по земното кълбо в кастова или класова борба за биологично оцеляване, прехрана или власт. Не! Това беше една велика теогония на личности, правили не просто биография, но битие. Защото Ваклуш Толев много на място подчертава, че биографията е битологията – родил се, живял, умрял. Да, това го има всеки, роден на този свят. Но малцина имат характеристики, казва той – малцина, следвайки личната си съвест, са се отклонявали от общия поток на „народните маси” и прокарвайки нови пътища, са правили история и лично битие…
А ние не само се учим от тях! О, те не са само обект на възхищение и подражание, но те са част от нас, а ние сме част от тях. Защото, ако си имал в СВОЯТА история величие, кой ще те спре да го проявиш отново? Ако си имал отговорност и съвест пред Бог и Родина, кой ще те спре да ги проявиш отново? Ако си правил жертви, неизмерим героизъм и дори си умирал за велики идеи, може ли да те зароби безхаберното и песимистично ежедневие? Може ли да те обезвери? Не може! Ти си тази история и тя е вътре в тебе, както е казал навремето Левски: „Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние го обръщаме.”
Тогава разбрах отец Паисий и неговата мъничка книжчица, наречена „История славянобългарска”.
Разбрах и защо баща ми я четеше като най-съкровена молитва на едва сричащото си дете. За да го научи да чете в онази голяма книга, наречена Живот.
За да остави в душата му диря и Път за бъднини.
Бъдете първият коментирал "Моята история"