Андрешко – пресечна точка на идеологии и иронии

Сто лева за шедьовър

 
Разказът „Андрешко” е написан от Елин Пелин през 1903 г. по предложение на издателя на сп. „Просвета”. Ето какво си спомня авторът: „Този бай Марин Пундев ме намери и каза „Дай нещо за моето списание!” Добре. Аз му написах тогава „Андрешко” и той, човекът, ми даде сто лева. Сюжетът е едно хрумване. Бях чул по някакъв повод, че колар нарочно счупил колата си – да не отиде съдебният пристав и да конфискува нещо на един селянин. Оттам ми дойде хрумването за „Андрешко”. Аз го написах другояче – как го набутал в блато…”

Става ми тъжно, когато в ежедневни разговори и по медиите чувам и чета „умни” заключения, които дружно представят героя на Елин Пелин като синоним на селски хитрец, воден от егоизъм и престъпно непослушание спрямо държавната власт, а не от солидарност с беден свой съселянин.

На фона на мрачната природна картина, която хармонира с трудния живот на българския селянин, Андрешко поема осъзнат риск и изоставя в блатото съдия-изпълнителя, след като научава какви са намеренията му. Коларят бърза към селото, за да съобщи на Станоя какво го чака и да му даде време да скрие част от житцето си. В постъпката на героя не прозира нито корист, нито неосъзнат, стихиен бунт.

Андрешко е селски колар. В текста няма и намек да притежава парче земя или друга собственост. В пространни разсъждения представителите на сталинския „социалистически реализъм” обясняваха, че изборът на Андрешко бил първа крачка към класово осъзнаване. И че по законите на марксистко-ленинската логика Елин Пелин подсказва, че рано или късно неукият селянин щял да се озове сред организираните работници и „трудещи се селяни”. Тоест в терористичната комунистическа партия. Смелата му постъпка неминуемо предвещавала идейна и обществена еволюция.

Безпочвените обяснения на соцреалистите изпращаха в комунистическите ядки и безимотни почтени българи, и потомствени аристократи. Главното бе да бъде защитена тезата за окончателната и непредотвратима победа на „най-справедливия и хуманен строй”.

По заповед и по простотия учителите десетилетия наред пълнеха главите и продължават да объркват децата ни с пропагандни клишета, че Андрешко бил селски хитрец и че постъпката му била продиктувана от личен интерес.

Защо правят това? Защото в интимната си същност комунистическата идеология не обича бунтарите. Бои се от тях. Защото само измислени герои като Данко имат право на съществуване, докато се жертват и утвърждават комунистическите идеи за социална справедливост. С битовата си баналност постъпката на Андрешко не се вписва в сценариите за „световноисторическата победа” на червените ескадрони. Но се родее с Чехов, с Мопасан, с Голсуърди. С протеста и саможертвата на великия малък човек. С тихия героизъм на Лоената топка, на безименните французи, руснаци или британци, прежалили чест, имане и живот заради родната земя. Дали ръка, хляб и подслон на ранен окупатор. Смилили се над измъчения и унижен враг, когото довчера са били готови да убият с голи ръце.

Без да бъде изящен стилист и проникновен психолог като посочените автори, с „Андрешко” и с няколко други разказа Елин Пелин се докосва до висините на българската литература. Простичките сюжет и герои поставят достатъчно трудни и болезнени въпроси, предизвикват цяла палитра от чувства, раждат нескончаеми спорове. Истинският хитрец в родната словесност е Лъжлив Съби на Чудомир. Съби върти, суче, но все прави някого за смях. Или го праща за зелен хайвер. Характерът му го тласка да си изпроси боя или да понесе материални загуби само за да насити страстта си да види някого посрамен.

Андрешковата хитрина е еднократен акт, продиктуван от обстоятелствата. Солидарността му със сродния по бедност човек извира от хилядолетната съпротива на българина срещу обирджийската държава и от инстинкта за самосъхранение, помагал на предците ни да оцелеят в най-трудни времена. Възможно е той интуитивно да поставя себе си на мястото на бедния Станоя, но авторът достатъчно категорично обяснява, че движещата сила на героя му се нарича жалост, съчувствие, състрадание.

Отношението на четящата публика към Андрешко се движи по променлива крива, която зависи от моментното състояние на общественото съзнание и от изхода на идеологическите дебати около съвременния прочит на българската история и литература. Докато не са на власт, комунистите приветстват андрешковци с цел да използват съпротивителните им сили срещу държавната принуда. После, когато другарите започват насилствената си колективизация на селото, наричат „андрешковщина” всяка стихийна или осъзната съпротива срещу грабителската кампания да бъдат одържавени трудът, имуществото и мисленето на българските селяни.

Знаците плюс и минус разменят местата си в отношението на обществото не само към Андрешко, но и към друг, доскоро забравен исторически и литературен герой: Гюро Михайлов. Подвигът на младия войник Гюро, загинал при пожар, без да напусне поста си, дълги години бе премълчаван и осмиван от трубадурите на соца. Едва след 1990 г. името му бе изчистено от подигравките и подвигът му засия с естествения си блясък. Не с решение на Конституционния съд, а със зряло, мъдро и модерно осмисляне на върховете на българската душевност сме длъжни да реабилитираме незаслужено пренебрегвани творци и герои, И да си спомним, че във вените ни тече кръвта на най-древната европейски нация. Кръв, наследена от храбри воини, мъченици, безименни творци и чисти до святост предци.