България след избори 2011

Анализ на проф. Огнян Минчев пред участниците в четвъртия семинар на Школата за демокрация

След резултатите от последните президентски и общински избори стана ясно, че управляващата партия ГЕРБ концентрира всички основни властови ресурси на държавните институции в свои ръце. Получихме и достатъчно количество информация по повод на това, че тя доста успешно използва свойството си на управляваща партия, за да упражни един концентриран административен ресурс и да получи този изборен резултат. Разговорите, особено свързани с мнението на опозицията, са насочени към това, че ще има концентрация на властта и респективно намаляване на демократичните права и свободи в България. Дали това ще се случи и по какъв начин? Според мен отговорът е – може, но той не бива да бъде даван директно. Затова ще се постарая да направя един анализ на нещата тръгвайки от малко по-далеч, за да стигнем пак до същия проблем – какво ни чака след тези избори?

Като политическа система демокрацията не е някаква даденост, която се установява като действителност и оттам нататък се развива от самосебе си. От тази гледна точка хората, които са привърженици на демокрацията, трябва да знаят, че тя не е един удобен стол, в който да седнеш и евентуално да пропътуваш през живота си. Демокрацията е един инструмент, чрез който хората взаимодействат помежду си и се стараят да защитават и утвърждават своите интереси в един механизъм на балансиране и съвместяване на различните интереси, който е недостъпен за по-примитивни форми на политическа организация. Демокрацията е възможна във високоразвити общества – там, където съществена част от гражданите са достигнали в своето интелектуално личностно развитие до идеята за необходимостта да балансират собствените си житейски стремежи с интересите и приоритетите на обществото като цяло. В този смисъл демокрацията дава много повече възможности и ресурси за удовлетворяване на вечния човешки стремеж към свобода. Но същевременно, предоставяйки тези възможности, тя изисква от гражданите на обществото, което се управлява по демократичен начин, да полагат специални грижи за утвърждаване и съхраняване на този обществен ред. Защото ако гражданите на една страна не са активни в утвърждаването на демократичния ред, преднина или приоритет получава другата тенденция в политическото и общественото развитие – към концентриране на интереса и властта и към използването на властовите инструменти с цел едни интереси да бъдат представени в по-голяма степен, а други да бъдат подценени.

Именно заради това през всичките тези три столетия, когато можем да приемем, че демокрацията съществува като система, се води една ежедневна битка между две функционални страни. От една страна са хората, които са овластени и са получили ресурсите чрез представителната система да управляват държавата и обществото, а от друга страна са гражданите, които са им дали това право, но при определени условия. Ако гражданите не полагат усилия да контролират управляващите по какъв начин упражняват те своята власт, тази власт неизбежно, и в началото невидимо, се разширява. Именно заради това историята е пълна с примери за демокрации, които са загинали или са се променили и са довели до установяването на по-меки или по-твърди авторитарни системи. Както историята е пълна и с примери за изключително репресивни политически системи и диктаторски режими, които са рухвали под напора на гражданската воля за свобода и демократично волеизлияние.

Демокрацията е система на сложните общества. Едно общество е по-сложно тогава, когато дава повече възможности на своите граждани и създава баланси между тяхната воля и техните интереси. Диктатурата е проста система – някой стои отгоре и нарежда, а тези отдолу изпълняват, било по Божия воля, било по волята на царя, било по волята на харизматичния лидер. Авторитарната вертикална власт е простичка, там всичко е ясно. Демокрацията е сложна система – там всеки трябва да бъде удовлетворен в степен, в която не пречи на удовлетворяването на интересите на другия. И заради това там, където съществува демокрация, било с прекъсвания, било без прекъсване в продължение на столетия, тя съществува само и единствено, защото всеки Божи ден хората защитават своите демократични права и свободи.

Това се случва по различен начин. Една е англо-саксонската традиция на демократичния контрол, друга е френската. Тя е по-радикална – тогава когато във Франция не харесват един закон, един милн. души излизат на улицата и той започва да се ревизира под този напор. Има различни механизми, но няма случай в който демокрацията да е оцеляла или да е била пълноценна при пасивни граждани спрямо управлението на държавата.

Ако изходим оттук, може да хвърлим поглед върху начина, по който се развива българската демокрация през последните 22 години. Определено трябва да кажем, че този чисто революционен ентусиазъм, който заливаше българските площади и общество в началото на 90-те години, както и в началото на 97-ма година, когато влязохме в една специфична криза на осъществяване на демократичните реформи в България, този ентусиазъм намаля и в много обществени групи дори и изчезна. И това е разбираемо, тъй като революцията или революционният ентусиазъм са моменти в развитието на едно общество. Докато демократичният контрол е нещо съвършено различно. И революционният ентусиазъм обикновено трябва мъдро и разумно да се използва за канализиране именно на този тип граждански въздействия, които ще се явяват дългосрочните гаранции за това, че демократичната система ще функционира без да бъде заплашена от авторитарност.

Случи ли се това в България? Отговорът е – да, частично това се случи. Мисля, че и до ден днешен, през каквито и метаморфози и депресивни състояния да преминава българската демокрация, никога досега не сме имали случай, при който да има драматични примери на нарушаване на демократични права и това да не е рефлектирало по някакъв начин у демократичната общественост – било чрез медиите, било чрез граждански организации, било по някакъв друг начин. Но така или иначе в България съществува този граждански демократичен инстинкт, който не позволява нарушението на човешките права и на демократичните свободи да достига до граница, която е опасна за съществуването на демократичната система.

Казвайки това, подчертавам – този инстинкт съществува частично. Тази система на граждански контрол е доста слаба, било по силата на исторически причини, било по силата на специфични проблеми на нашето демократично развитие през последните две десетилетия. Мога да дам един-два примера, за да стане това по-ясно. В една силна демократична система, когато в печата или изобщо в публичното пространство се появи информация, че еди кой си министър е корумпиран или че е бил участник в корупционен акт, това веднага задвижва институционалните механизми на държавата. Веднага става прокурора, съдебната система, изпълнителната власт. Замразява се статутът на този човек в неговата роля на министър или какъвто и да е друг, прави се проверка, постига се определено общо мнение по въпроса вярно ли е това или не. Т.е. институциите санкционират тази гражданска будност, която е довела до публичното огласяване на подозрението – този човек е корумпиран. В България, за съжаление, може всеки ден да удряте вестниците с подобни информации, много рядко ще се задвижи каквото и да е институционално колелце, за да се види дали това е вярно или не. И по много други поводи, които се явяват нарушение на съществуващите закони или обществен морал, когато в публичното пространство се появи информация за едно или друго явление или отклонение, много трудно се раздвижва държавната машина, което означава, че българското обществено демократично мнение не е достатъчно силно, за да наложи пъргава реакция от страна на демократичните институции.

И още нещо, не е само въпрос на традиция и на култура на зависимост и привикнатост към това те да те управляват, а ти да си кротуваш. Не е само въпрос на това – слабостта на българското гражданско демократично мнение. То е проблем на специфичните проблеми и неблагополучия, с които ние се сблъскахме по време на този 22-годишен преход – едва ли всичките тези години са точно преход, но тези 22 години на демократично развитие след 89-та година.

Вижте, всичките положителни реформи, които бяха направени, начинът, по който бяха направени тези реформи, или дългите години на пропуски, в които те не бяха правени, доведоха до това, че реформите в българското общество бяха осъществени по един изключително болезнен начин. С много голяма степен на обедняване и разрушаване не само на традиционните механизми и общности в България, но и с разрушаване на модерните механизми на взаимоотношенията между обществото и държавата, липсата на гаранции за правата на гражданите, феодализацията, рефеодализацията на редица територии, където бандити си приствояват правото да патронизират цели територии и т.н.

Първият неблагополучен резултат от това е изключително големият относителен дял на емиграцията в България през последните 20 години. В българското общество няма прецедент на подобна емиграционна вълна в цялата история на България. Около 2 млн. души напуснаха страната ни грубо. Бяхме около 9 млн. души през втората половина на 80-те години, сега сме около 7 млн. Два милиона души ги няма тук. Дали са отишли в един по-добър свят или просто са отишли на Запад, където също е по-добре в много отношения, това е вече допълнителен въпрос. В много голяма част от случаите това са образованите, активните, кадърните хора, които не намериха тук условията за своята реализация. Това са хората, които не пожелаха да се конкурират с мутрите или да влязат в тези грубиянски обществени отношения, които нахлуха в българското общество през последните две десетилетия, поради което отидоха на друго място. Там се сблъскват с друг вид трудности, но ги преодоляват и, както се вижда, в по-голямата част от случаите успяват. Не можете да изисквате от едно общество да запази силен граждански рефлекс тогава, когато 15-20% от неговия състав, и то от най-активните – младите и образованите хора до голяма степен, са си отишли. Останали са по-уязвимите и трудно справящите се с живота, хората с по-малко възможности и образование, по-възрастните и трудно адаптируемите. Това е изключително голям проблем на българското общество, който, наред с другите неблагополучия на реформисткия процес през последните 20 години, изхвърли много голяма част от хората, особено от земеделските и провинциални райони, от активна позиция поради невъзможността да се адаптират или да намерят своето препитание в новите условия. Всичко това доведе до дегенерация и демодернизация на българското общество. Затова и много трудно можем да говорим за съществени граждански гаранции за демократичния процес от гледна точка на тенденцията, която се разви.

И вторият проблем е свързан с чисто политическата еволюция на страната. През 90-те години ние имахме една състезателна политическа система, която при всичките си недостатъци, поляризация и конфликтност отразяваше двете основни тенденции – интересите на двете основни групи в българското общество. От една страна бяха привържениците на БСП, които бяха по-консервативно настроени и искаха съхраняване на максимална част от старата система и на тия гаранции за тяхното съществуване, които бяха давани от бившата социалистическа система. Те искаха твърд под под краката си, независимо че той се осигурява на цената на нисък таван. Те го искаха това нещо, защото просто и по поколенчески причини за една част от тези хора беше трудно да се адаптират – бяха в достатъчно напреднала възраст, други не се чувстваха уверени от гледна точка на образование, квалификация, на способност за адаптация. Тези хора формираха обществения съюз на подкрепата на БСП, които искаха максимално съхраняване на системата. И от другата страна беше общественият съюз на промяната на реформистите, които искаха България максимално бързо да се адаптира към европейските правила на живот. 90-те години бяха годините на открития политически сблъсък между тези две визии. Парадоксално, но факт – втората визия, реформистката, победи, но на много висока цена и в момента, в който победи, беше изместена от една друга визия, която нанесе много съществени щети и деформации на българската демократична система. Това беше визията, която дойде в България със Симеон Сакскобурготски и с неговата парола „консенсус” – съгласие, няма защо да спорим помежду си, всички сме българи и т.н.

Няма нищо лошо, нека да сме съгласни по основните български въпроси. Лошото е, че зад това съгласие, което Сакскобурготски проповядваше, не стоеше съгласието на българските национални интереси, на българското общество като цяло, а стоеше съгласието на тези олигархични корпоративни групировки, които вече бяха поели икономическата власт в страната и имаха нужда от институционални инструменти да я затвърдят чрез контрол върху държавата. На мястото на конфликтуващите БСП и СДС дойдоха политическите брокери, които се превърнаха и които създадоха една политическа система, в която всяка партия можеше спокойно да бъде слагана и изваждана от уравнението, стига управлението, мнозинството покорно да обслужва тези олигархични, корпоративни интереси. Оттук започва дегенерацията на българската демократична система отгоре надолу.

Отдолу нагоре деградацията е свързана с емиграцията, демодернизацията, рефеoдализацията и всички тези негативни процеси в българското общество. Отгоре надолу дегенерацията на българската демократична система се дължи именно на тези процеси, които накратко описах – на олигархичен контрол на държавата и институциите. Тогава вече мнението и представителството на обществото започнаха да губят своето значение, а в изборите започнаха да се промъкват, отначало тук-там, а след това вече и все по-масирано, явления като купуване на гласове, като контролиран вот, като непрекъснат натиск, включително административен, върху гражданите по какъв начин да упражнят своето право на глас и т.н.

Днес, когато говорим за изборите и за опасността ГЕРБ да преяде с власт и евентуално административният ресурс на държавата да бъде употребяван по време на избори (и не само) за намаляване на демократичните права, трябва да имаме предвид тази тенденция, която повече от едно десетилетие съществува в България – на дегенерация на демократичните механизми на представителност в страната. Ще кажа, че аз лично не съм особено силно притеснен от възможността ГЕРБ да преяде с власт само защото е спечелил президентските избори или повечето от основните областни градове. Първо защото в България има една отчетлива тенденция този, който преяде с власт, да бъде наказан с нейната загуба. Два пъти се е случвало поне. И второ, защото това преяждане с власт точно по отношение на ГЕРБ е много условно. Аз не смятам, че този президент, който беше избран, както твърдят от страна на лявата опозиция, ще бъде марионетка в ръцете на премиера. Напротив, смятам, че той е достоен човек и ще има своя собствена позиция. И второ, смятам, че контролът, който ГЕРБ имат – един масивен административен ресурс, е крехък, защото той се основава на едно много крехко парламентарно мнозинство, и второ, защото ще бъде упражняван в изключително динамична обществено-икономическа криза, не само в България, но и в европейското й обкръжение. От тази гледна точка не смятам, че има непосредствена заплаха за авторитарен режим в България, въпреки че винаги гражданите трябва да бъдат будни и при всеки един опит, като например създаване на медийна групировка под контрола на властта, която изтласква другите (или много други примери можем да дадем), трябва гражданите да бъдат тревожни по този въпрос и да реагират. Но като цяло не смятам, че има непосредствена опасност от установяване на авторитарно политическо управление. Но опасностите от всякакъв вид са тук и те трябва много внимателно да бъдат разглеждани и много активно да бъдат отразявани от страна на общественото мнение, за да не се допуска да прерастват в дегенеративни спрямо демокрацията реалности.