Как България се сдоби с Дунав мост

С настоящото изложение искам да запозная българската общественост с едно събитие, което е малко известно или е добре забравено. Става дума за това, как се сдобихме с втория мост над Дунав, след като румънската страна десетилетия наред упорито отказваше строежа му. Тя искаше – ако изобщо се строи мост – той да бъде колкото може по- на изток – почти на делтата на Дунав, за да принуди транспортния поток, насочен към Европа, да минава фактически през цялата й територия. На една международна конференция в края на 1999 г. в гр. Солун, организирана от „Пакта за стабилност и растеж“, ми хрумна идеята да ангажирам шефа на „Пакта“ господин Бодо Хомбах, с когото имах  много добри лични взаимоотношения. В качеството си на финансов министър по онова време, реших да го запозная с проблема и с ината на Румъния.

Аргументирах се с ползите за Европа като цяло от нов мост при Видин–Калафат като част от южния клон на паневропейски транспортен коридор № 4. Намекнах, че ако Бодо с авторитета си застане зад този проект, ще се превърне в национален герой на България. Бодо веднага схвана нещата и „захапа“ въпроса. Повика настрани румънския финансов министър и го атакува челно. Видимо смутен, колегата смънка, че той лично няма нищо против проекта. Проблемите създавал транспортният министър, който бил много силна политическа фигура и формирал негативни правителствени решения по този въпрос. Тогава с Бодо решихме под егида на „Пакта“ да се проведе международна българо-румънска среща в Брюксел. В рекордно кратък срок Бодо задейства европейската машина и насрочи срещата за 07.02.2000 г.

Като основен инициатор от българска страна, поисках от Министерския съвет мандат за преговори и го получих в широк диапазон. Аз водих българската делегация, транспортният министър на Румъния Траян Басеску – тяхната. Същия Басеску, който днес е президент на Румъния и който само две седмици преди срещата публично подигравателно заяви: „Щом българите толкова много искат този мост – да си го построят, но не напречно, а по дължината на реката!“.

Срещата продължи 10 часа, в които след дълги, мъчителни, понякога остри спорове, най-после успяхме да пречупим румънската съпротива. Изключителен принос за този резултат имат Бодо Хомбах и Гюнтер Ферхойген – тогава комисар на Европейската комисия. Късно вечерта бе изработен и съгласуван текстът на споразумението за изграждане на Дунав мост 2 при Видин–Калафат, подписано от мен за България, от Басеску – за Румъния, и от Бодо и Ферхойген – като гаранти. Съобщихме по телефона новината в България. Никой не повярва – толкова опити преди това се бяха провалили, че направо не си беше за вярване. Едва на другия ден, след като представих подписаното споразумение, събитието бе прието за истина. Няколко дена по-късно, на базата на споразумението изготвихме международен договор за стартиране на проекта Дунав мост 2, който премиерите на двете страни подписаха.

Днес мостът е факт. Факт е и че първата му копка направи Бодо Хомбах през лятото на далечната 2000 година. Без неговата намеса днес едва ли щяхме да имаме повод за честване. След него се изредиха много копачи и резачи на ленти – повечето от тях с персонална вина за проточилата се 13-годишна строителна сага.