![]() |
арх. Алеко Христов,
член на Съвета на РК на София-град към КАБ
Паметникът на съветската армия в София си е лъжа и като такава поражда само себеподобието си. И излъчването му е такова, и си ги акумулира като сюнгер – явно така го хранят. Едрите критични щрихи на статията „Осквернителите на България”, излезли изпод перото на Едвин Сугарев относно публикувания от него в миналия брой на „Прелом” списък на подкрепящите опазването на този паметник, породиха в мене възмущение от действията на организаторите по съставянето на списъка, защото и тук посяха лъжа. Та, понеже съм архитект, мои приятели от БДФ побързаха да ме „поздравят” за участието на Съюза на архитектите в България (САБ) в тази антинационална подписка: „Как така!?..”, явно не очакващи архитекти да правят такова нещо, ме попитаха те. Уточних, че има Съюз на архитектите в България, който се занимава с творческите аспекти и Камара на архитектите в България (KAБ), която регулира професията ни и е резултат от приобщаването ни към Европа. Не че в КАБ всичко ни е наред, но в този списък я нямаше. Напротив – в седмичното сп. „Арх § Арт форум”, орган на Регионалната колегия на София към КАБ, вече се бе появило актуално интервю с колега от руски произход, проектиращ вече десетилетия в България. Там в коректно мотивиран стил бе изразена ясна позиция в защита на националното ни достойнство и против нашествието на коминтерна в страната ни през Втората световна война, израз на което е и паметникът. Освен това в следващия брой на седмичника (07-14.07.2011 г.) редом с тревожното мнение на подведен от списъка на подкрепящите опазването на паметника архитект, призоваващ колегите си, „несъгласни с действията на това ръководство на САБ, да преосмислят своето членство”, се появи и официалното становище на САБ, че не е подписвано нищо подобно?! Ето кратък цитат:
„Съюзът на архитектите в България не е подписвал каквато и да било декларация, свързана с Паметника на съветската армия. САБ категорично се дистанцира от политизация на въпроса, тъй като е творческо-професионалната организация на архитектите в България…”.
Интересно става колко още от представените в подписката 19 участници са фантоми – по съвсем груби предположения са поне около половината…
Твърде лесно е да се каже, че САБ е казионен и да се предположи, че КАБ не е. Значителна част от вече не съвсем младите архитекти са членове и на двете обединения. Понеже психиката и на колегията ни не се е изменила особено през последните двайсетина години, а младите засега са по-скоро пасивни, логично е, че и в двете структури има големи проблеми. Битува твърдото убеждение за аполитичност на архитекта, както пише и в цитираното по-горе „Право на отговор”, подписано от председателя на САБ арх. Бакалов. Това никак не пречи всеки да си има политически убеждения, но официалната им изява се избягва. Именно затова не е особено последователно ръководството на САБ да подкрепя едно явно политически обосновано действие – като ново парченце от мрачната историческа мозайка на великоруските мераци, датиращи още от Освобождението ни от турско робство, което съвсем не ни даде свобода. Мераци, намерили реализация и в 45-те години откровен просъветски комунизъм в България, поддържани още у нас от бизнес-пипалата на болната от посткомунистическа алчност и шовинизъм руска държава. Всичко това е известно на колегията и в САБ, и в КАБ. Явно е и нещо немаловажно – организаторите на подписката са излъгали именно за САБ, а не за КАБ, защото това би звучало правдоподобно. Психологически хитро, и ето – на първо време посяха съмнение, раждащо конфликти. Разделяй и владей!
По проблема с паметника и на двете места не е могло да има обсъждания, за да се каже, че е изявено някакво общо становище. Това ни е професионален принцип и в отговора си САБ изявява готовност да направи за Софийска община „конкурс… задание… критерии за оценка на качеството и… широко обществено обсъждане”. Виждаме една професионална реакция, нямаща нищо общо с политическия шмекерлък. Допълнителен щрих е и статията на Й. Бонов в същия брой, наречена „Смешен скок далече под летвата” относно яловата извънредна сесия на Софийска община за съдбата на паметника.
Има и нещо друго. Известна европейска позиция е по принцип да се избягват изяви като нашата поп-културна цветистост. Има и изключения – клапи, през които избива напрежението. Чехите, да речем, които ги смазаха с танковете, някак имаха правото да им се съчувства за техния боядисан в розово танк. Берлинската стена също бе дала много жертви и бе станала световен символ на студената война – разрушиха я и я раздадоха и разпродадоха.. В София пред НДК също има дарено парче от нея, но в Германия, дори на територията на бившото ГДР няма разрушен подобен паметник или гробище; там обаче и паметниците, и гробовете са си истински. Пък и на немците латерната, въртяна от великите сили, им вменява и внушава вече почти седем десетилетия чувството на вина, датираща от Втората световна война. Освен това САЩ вече построиха, а пострадали европейски страни и досега обявяват конкурси за музеи на комунизма и на Втората световна война.
Това мнение за запазване на паметниците на историята битува и между нас, архитектите, още повече, че САБ сега се изживява като градящ „храм на изкуствата”, а паметникът е изкуство. Нищо, че си е явен социалистически реализъм. Нищо, че още от замисъла си е откровена манипулация, разточвана и умножавана и до днес. Нищо, че всеки от участвалите в направата му съзнателно се е сложил в услуга на тоталитарната власт, за да си направи пътечката за бъдещ професионален успех. И затова имената им са от известните: станали са „наши хора” – основен принцип, битуващ и досега у нас. Ето защо няма бизнес-конкуренция, няма нормална борса, нито демократични социални взаимоотношения, няма и морална политика, а има все по-явно разкриваща се пост-комунистическа олигархия, строяща високите си огради всред сътвореното от тях блато на страха и беззаконието. И Европа не е хич доволна, докато ние тук се учим на поносимост.
Живителното в този акт, ярко нашарил недостойната сивота на студения бронз, бе, че даде повод за реална активност. Активност, която систематично през тези двайсетина години бе залъгвана и потушавана – и вече се е ширнала тъй желаната явно от всички ни стагнираща апатия. Става все по-ясно, че ако си отговорен, не може да си аполитичен, т.е. социално пасивен – защото обществото има все по-вопиюща нужда от енергичността на всекиго. Да, всички, дори политиците живнаха заради смелостта на изразената със спрей иронична аналогия с консуматорската поп-култура, посята най-вече сред младите. Да, спонтанните реакции в интернет през нощта на чистенето на паметника до сутринта също бяха доста заличени. Да, реакцията на скулптора-министър Рашидов не бе дори професионална, да не говорим за политически правдива – и бе осмян веднага пак в интернет. Да, медиите са манипулирани (както и в Китай, да речем). Да – чакат ни много победи: в разнобоя между разделяните, но и вътре в нас, – за да изведем националната си свяст от чистотата на личната съвест на всекиго!
Бъдете първият коментирал "Паметника с шмайзера го хранят с лъжи"