Костадин Узунов: За промяната и подмяната

Костадин Узунов

Сред толкова политически сили, подкрепящи протеста на Ранобудните студенти, припознаха ли те някоя от тях за своя и защо?

Не. Не припознаха. Или по-точно казано – не посмяха. След стартирането на промените от тоталитарно към демократично управление, през 90-те години, и особено през последното десетилетие като цяло в българското общество се наложи доминиращото клише „всички са маскари“. „Политик“ стана мръсна дума, а „партия“ – още по-мръсна. Политическото статукво и липсата на адекватна алтернатива затвърдиха тези нагласи. Особено в обкръжението на всесилния политически пиар и контролирана медийна среда у нас.

Една от първите линии на пропаганда срещу летните протести беше именно за тяхното евентуално „яхване“ от политически субекти. Масираните обвинения и медийни атаки в тази насока много бързо вкараха голяма част от инициаторите и активните фигури сред протестиращите в така желания образ на вечно оправдаващи се и предпазливи да не заявят някакви лични политически пристрастия. Клишето „всички са маскари“ работеше безотказно. Така тези най-масови от десетилетия протести бързо бяха политически обезличени и кастрирани. Паническото „разграничаване“ от всякакви опити за политическа подкрепа доведоха до липса на каквато и да било такава.

Получи се парадоксалната ситуация да се протестира от името на „всички“ срещу сегашното политическо статукво, и в същото време да не застава никой с лицето си като реална алтернатива. Това обезличаване е и причината за реалното обезлюдяване на протестите.

Симпатичният опит за създаване на „физиономия“ с Протестна мрежа си остана опит, защото се опита да заобиколи съществуващите форми на политически структури, предлагайки нещо средно между стачен комитет, координационен съвет и обществено движение. Тоест – нищо конкретно. И те трепереха да не бъдат набедени в нищо политическо. И си останаха с треперенето. И разходките вечер в тесен приятелски кръг.

Съвсем иначе биха могли да се развият събитията, ако от самото начало вместо разграничаване се бе тръгнало към търсене на политически консенсус по исканите промени в статуквото. Вместо страх от политизиране на протеста – търсене на такова! По пътя на консолидирането около идеите за радикални промени. И ясната им подкрепа. Така се правят политически промени, а не с анархистки лозунги и екологичен ентусиазъм.

В така създалата се ситуация, безкрайно закъснялото включване на студентите в протестите беше обречено да остане без политически съюзници, както и без политически перспективи. Ако Ранобудните студенти се бяха „събудили“ още юни месец, това правителство вече нямаше да го има. Ако Ранобудните студенти не бяха останали само шепа наистина будни младежи на фона на апатичното си мнозинство от колеги, дори и през октомври можеше да има политически промени. Но не би.

Упоритите усилия на група техни преподаватели да ги подкрепят с ясното съзнание, че трябва да се политизира този протест за съжаление, си остана само в рамките на Философския факултет на Софийския университет. За съжаление окупациите на Ранобудните студенти не успяха да преборят у своите колеги усещането, че не са просто реплика на протестите навън. При това една позакъсняла реплика.

Защо т. нар. „преход“ от комунистическа диктатура към свободна демокрация продължава вече 23 години, а така и не му се вижда краят? Нито като икономически растеж, нито в развитието ни като демократично общество с нови ценности и обществени взаимоотношения.

Защо ли? Ами защото така нареченият „преход“ се оказа едно менте. Така дълго изстраданият и болезнен път към Промяната се оказа път към Подмяната!

Може би трябва да си припомним историята на неговото зараждане и развитие, за да намерим отговорите, които търсим. Комунистическата олигархия никога не е възнамерявала да изпуска властта. Но катастрофата на социалистическата икономика принуди комунистическата партийна върхушка да „поотпусне“ юздите на обществото и да допусне наченки на пазарни отношения в блатясалата и напълно неадекватна социалистическа икономика. Както винаги, българските „другари“ изпълняваха безпрекословно заповедите на своите началници от Москва и следваха техните указания. А те бяха ясни. „Пари нема, действайте!“

Империята СССР беше затънала в дългове, а индустрията й – тотално разнебитена. Без заеми от така омразния им Запад се очертаваха гладни бунтове и гражданска война в комунистическата система. Затова бяха принудени да се съгласят на отстъпки в посока демократични реформи и пазарни взаимоотношения. Разбира се партийните вождове си правеха сметката да пооткрехнат вратата на частния бизнес, колкото да позакърпят пробитата икономика, но в никакъв случай да не позволяват промяна на системата като цяло.

Това е правено неведнъж!

В началото на 20-те години младата комунистическа империя е затънала в мизерия, глад и напълно разсипана икономика след революцията, червеният терор, разграбването на частната собственост и години гражданска война. Тогава другарите комунисти без притеснение обявяват новата политика на НЕП, което на руски означава „Новая Економическая Политика“.

Тази така наречена „нова политика“ всъщност си е същата стара пазарна икономика, но ограничена само до дребното производство и най-вече за селското стопанство, където нещата били трагични. И наистина това „закърпва“ крещящата липса на хранителни продукти през следващите няколко години, докато комунистическата система си стъпи на краката. След което брутално се разправя с тези дребни производители, като голяма част от тях заплащат с живота си по време на колективизацията в края на 20-те и началото на 30-те години.

Само в Украйна, която винаги е била житницата на Русия, измират милиони.

Да, наистина жертвите са милиони и има масов канибализъм сред украинското население. Напишете в Гугъл (или в Уикипедия) думичката „голодомор“ и вижте какво ще излезе!

Разбира се, в учебниците няма да го намерите, както няма да намерите и нищо за зверствата на комунистическия терор.

Но това е отделна тема.

Всъщност политиката на НЕП-а съвсем не е прецедент за комунистическите държавници. Нещо повече. Тя се прилага масово там, където проблемите с потреблението на основни стоки се изостри. Почти няма социалистическа страна, където да не съществуваше в по-малка или по-голяма степен някаква форма на частен бизнес. В Полша и Унгария беше силно застъпен. В Югославия още повече. В момента в Китай на практика имаме смесена икономика.

У нас това беше по-скромно, основно в системата на т. нар. „частно ползване“, което се изразяваше в правото на селяните да обработват малка площ своя или наета земя за лична консумация, но и част от получената продукция да продават или предават за изкупуване. По тази причина по пазарите в градовете тогава имаше зеленчуци и плодове от „частници“. Вярно, малко по-скъпи от държавните, но пък ги имаше, при това с по-добро качество.

Така беше и с отглеждането на животни. Най-вече прасета, които след угояване се продаваха задължително на държавата. Затова и селяните тогава си живееха доста добре, защото каквото и да произведяха, гладният и вечно в дефицит социалистически потребителски пазар го поглъщаше моментално.

Торовете, семената, храната за животните, препаратите и техниката за обработка на практика им излизаха почти безплатно,

защото се крадеше поголовно от държавните стопанства.

Дори и трудът им беше почти безплатен, защото всички се водеха някъде на работа, но реално по-скоро се грижеха за своето. Затова и държавното селско стопанство изнемогваше и на практика не можеше да си прибере реколтата без т. нар. бригадири.

За по-младите пояснявам, че всяка година в края на лятото и в началото на есента всички ученици, студенти, войници и повечето държавни служители задължително отиваха на бригади да събират селскостопанска продукция. Безплатно, разбира се! На служителите им си течеше заплатата в предприятията, където работеха, но останалите вземаха някакви стотинки или изобщо нищо. Общо взето си беше

класическа феодална ангария.

Основите на социалистическата икономика всъщност са положени предимно именно с подобна ангария и затворнически робски труд. Особено в края на 40-те и през 50-те безплатният принудителен труд в България „за държавата и Партията“ е масово и обичайно явление.

В тази връзка искам да припомня, че у нас пооткрехването към пазарно стопанство започна по-осезателно след 1986 г. и прословутият Указ 56, с който се регламентираше правото на дребен бизнес, основно под формата на аренда.

Така че събитията в края на 1989 г. си бяха част от промени, започнали години преди това. Както икономически, така и донякъде политически с обявения курс към „гласност и преустройство“ от Михаил Горбачов след 1985 г.

Затова не бива да се забравя, че на 10 ноември 1989 г. не се е случила никаква революция, а просто комунистическата партия смени своят лидер Тодор Живков. Диктаторът, управлявал държавата още от средата на 50-те години. С неговата смяна стартираха много по-интензивно и така необходимите реформи в политическата система.

В Полша вече се бяха провели първите свободни избори и комунистите за първи път след Втората световна война нямаха мнозинство в парламента. В Унгария нещата също вървяха в тази посока. В Източна Германия упорството на тамошния партиен елит доведе до зрелищното рухване на Берлинската стена и всенароден устрем към обединение със Западна Германия.

Опасенията на българските партийци от подобен „избухлив“ сценарии ги накара да се разбързат и скоростно да си създадат опозиция и да преминат към „свободни и демократични“ избори през 1990 г. Едва в последните години с разсекретяването на досиетата на бившата Държавна сигурност започна за се очертава зловещата картина на тотално внедряване на свои хора в новосформиращите се партии и сдружения в края на 80-те и началото на 90-те години. Както и на тоталната им манипулация и възможност за влияние и контрол.

Това обяснява до голяма степен и защо политическата ни класа се оказа зачената в грях и на практика назначена и контролирана от комунистическите тайни служби и партийновластова олигархия. Ляво, дясно, център, независими… – на практика почти всички бяха под контрол на бившите партийни и държавни кукловоди. Появеше ли се някой честен и свестен политик, той бързо биваше изтикван настрани, окалян с черен пиар и прогонен от политическата сцена.

Оцеляваха само най-безскрупулните и брутални политически хамелеони.

Като следствие на този процес и по пътя на естествения подбор виждаме с каква политическа паплач разполага България в момента в Народното събрание. Че и не само там…

Относно икономическата мимикрия на системата, всеизвестни са историите с раздаваните куфарчета и назначаваните бизнесмени. И аз самият съм бил свидетел и на куфарчета, и на назначени за бизнесмени пълни кретени, но с партийна поддръжка.

Само дето духът на капитализма, пуснат от комунистите, се оказа непосилно да бъде контролиран и затова социалистическата система не само не се запази, но и съвсем се разпадна. Особено след разпадането на СССР и избухването на серия регионални военни конфликти там. Така другарите тук бързо-бързо забравиха за идеалите и с мерак се впуснаха в частния бизнес.

На практика социалистическата система катастрофира зрелищно едва през късната есен на 1996 г. и зимата на 1997 г.

Последвалата масова приватизация просто беше неизбежна и безвъзвратна. Така, както в края на 1996 г. държавната собственост все още представляваше повече от 80 % от икономиката на страната, така няколко години по-късно се беше стопила наполовина.

Отделен въпрос е, че приватизацията съвсем не се оказа задължително заработване на пазарни правила, а по-скоро разграбване без правила. Така очакваното още от края на 80-те години преминаване към свободна и работеща конкурентна пазарна икономика така и не е настъпило до ден днешен. Големи отрасли от икономиката все още се контролират задкулисно, властово и олигархично.

Почти неработеща съдебна система, мудна и корумпирана държавна и общинска администрация, партийна обвързаност с бизнеса поради неизбежната му зависимост от държавната и общинска власт. Всичко това очертава нерадостната действителност, която ни заобикаля.

Всички си задават въпроса

„Как можем да излезем от тази задънена улица и мрачна безперспективност?“

За съжаление, мнозинството от сънародниците ни не виждат нито изход, нито перспектива извън имиграцията на Запад. За още по-голямо съжаление, ако този процес продължи с досегашните темпове, държавата ни буквално ще се стопи през следващите десетилетия. Ако не се вземат бързи и радикални мерки още сега, веднага, България ще загине. Или по-точно казано ще се самоубие, разтваряйки се в други етноси, култури, общности и бъдещи перспективи.

Що се отнася до това какви трябва да бъдат тези мерки, това е тема за друг и по-обстоен разговор.