петък , 6 декември 2019

Муравей Радев за 2014 г.: Продължаваме бавно да пълзим по дъното

Муравей Радев
Муравей Радев

Какви са най-сериозните рискове пред България в момента? Заплашва ли ни гръцки сценарий?

От гръцкия сценарий, слава богу, все още сме далеч. Това обаче да не ни успокоява, защото си имаме доста опасни собствени рискове. Най-големият е политическият риск. Цяла година България се тресе от незапомнена политическа криза. Масови февруарски протести – оставка на правителството, служебно правителство, предсрочни избори. Ново мнозинство, ново правителство – нови протести. Държавата е застинала в неприлично разкрачена поза – доверието в нея е под критичния минимум. Институциите не работят. Парламентът всеки ден ни дава нагледни примери какъв не трябва да бъде Българският парламент. Дебатите в него се свеждат само до това кой е по-виновен – днешните или вчерашните управляващи. Правителството е заложник на три ненаситни политически централи, което води до поредица от управленски гафове. Усещането за липса на държава е все по-осезаемо. На този фон, самонадеяното поведение на управляващите, възприели тактиката на „дръж ми шапката“, обхванати от „щраусовски“ синдром, само налива масло в огъня. Липсата на държава е само единият аспект на политическия риск. Другият, не по-малко важен аспект, е осъществяването на неувяхващия социалистически мерак за повече държава в икономиката. Управляващите концентрираха огромен финансов ресурс през бюджета за 2014 г., който ще харчат централизирано, без контрола на парламента, по усмотрение на правителството, т.е. трите политически централи, чиито хищнически инстинкт е добре известен. Налице са неприкрити опити да се реставрират порочни соцпрактики от близкото минало. Например непазарно регулиране на цени, опит за пречки на големите търговски вериги, възраждането на понятието „Нармаг“ и най-вече намерението да се наливат много милиони от данъците ни във фалиралите соцгиганти „Химко“ – Враца, „Кремиковци“ и кой ли още не под девиза „да реиндустриализираме страната“. С такова похвално намерение и с подобни действия през 1996 г. социалистите, начело с Жан Виденов, съсипаха държавата. Сега са на път да сторят същото, но вече със Станишев.

Друг опасен риск е продължителната икономическа криза, която досъсипва икономиката, увеличава безработицата и задълбочава обедняването. Нелепо звучат бодряшките съобщения на управляващите, че кризата свърши и под тяхно ръководство ни чакат добри времена. Напомнят ми Дянковия оптимизъм. Истината е, че с близкия до нулата икономически растеж, на който се радваме, технически не сме в рецесия, но продължаваме бавно да пълзим по дъното и сме далеч от края на кризата. Песимизмът ми се засилва и от факта, че управляващите не разбират, че с повечето намеса на държавата в икономиката пречат, а не помагат за развитието й. Че с поредица от свои действия и намерения плашат и отблъскват инвеститорите – и чуждестранни, и български. Че влошават инвестиционния климат и бизнес средата. Че настоящата 2013 г. бележи рекорд по спад на инвестициите и връх по напуснали страната капитали. Че без инвестиции няма икономика, няма растеж, няма нищо.

Следващият риск е пълният отказ от структурни реформи в дълбоко нереформираните, бюрократизирани и неефективни бюджетни системи като здравеопазване, образование, социална сфера, публична администрация. Те са като плаващи пясъци. Колкото и пари да им изсипеш, те ги поглъщат, по правило не им стигат, искат още и още, а услугите, които произвеждат, са все по-лоши и по-лоши. Та толкова ли е трудно да разберат управляващите – тези и предишните, и по-предишните, че българската икономика не е в състояние да създаде достатъчен ресурс, който да изхрани тези неприлично затлъстели системи и че съществуването им в сегашния вид е възможно само с цената на нови заеми и увеличаване на държавния дълг.

Разбира се, има и други рискове – социален, енергиен и т.н.

Пресилени ли са страховете, че сме в енергиен колапс? Да очакваме ли скок на тока догодина?

Не мисля, че са пресилени. НЕК е пред технически фалит. Натрупал е огромни задължения, които нарастват всеки месец. Вместо да изработят една дългосрочна национална стратегия за развитието на енергийния сектор, съобразена с реалните потребности на България днес и утре, базирана на радикални пазарни реформи, управляващите панически предприемат палиативни мерки за задържане на цените, с което ускоряват фалита на системата. Надуват крехкия енергиен балон, който ще се спука догодина и тогава ни очаква шоково увеличение на цените. След това вече структурните реформи ще бъдат неизбежни, ще бъдат по-скъпи и по-болезнени, но това вероятно ще бъде грижа на други управляващи.

Какъв финал на сблъсъка на властта и недоволните граждани очаквате?

Финалът е предизвестен. Когато 60–70% от гражданите са недоволни от управлението и искат оставката на правителството, когато протестите продължават вече 6 месеца, когато и студентите тръгнат, положението е неспасяемо. Да управляваш на инат, е вредно. За жалост, вредно е не само за инатящите се, но и за страната като цяло.

Пламен Орешарски е бил ваш заместник-министър, допада ли ви в ролята на премиер? Трябва ли да получи доверие за пълен мандат, или гафовете на кабинета му са твърде много?

Пламен Орешарски е много добър експерт, но е слаб политик и съвършено непригоден за премиер в обстановка като днешната. Направи и продължава да прави неща, които, убеден съм, знае, че са неправилни, дори вредни, но не може да се противопостави на издигналите го политически сили, които ги налагат. От прокламирания експертен характер на правителството му не остана нищо. Все по-ясна е пълната зависимост от политическите централи на БСП, ДПС и Атака. Единственият достоен ход на Пламен, който му остава, е предсрочна оставка по собствено решение.

Според Вас има два пътя – десен и грешен. Кога ще тръгнем по верния? Не подкрепяте ли социалните мерки на правителството?

Аз съм човек с десни убеждения. Такъв бях и като политик. Защото смятам, че благоденствие ще има само ако създадеш достатъчно блага, които да гарантират високо потребление. А не обратното. Защото, ако допуснеш водещото начало да е потреблението, а произвеждането и създаването да е вторично, рано или късно те застига съдбата на Гърция. Относно социалните мерки на управляващите – да, не е лошо най-бедната европейска страна да даде известна подкрепа за най-нуждаещите се. Смешното е, че нищожните размери на тези помощи се преекспонират и тази социална пудра се представя за огромен успех и същностна характеристика на управлението. Истината е, че голямата социална политика е далеч от нас. Мощната, добре развита социална политика е възможна само в подредените държави с мощна икономика, каквато България не е. Малките и слаби икономики не могат да си го позволят. И тук е трагикомедията на всяка популистка опозиция, която обещава всичко преди избори, а след тях, вече като управляваща, сблъсквайки се с горчивата действителност, прибягва до пудрата поради липса на друго.

Ще стане ли Реформаторският блок новата силна десница, която ще издърпа България нагоре и напред, или ще е поредното разочарование?

Реформаторският блок постепенно доби облика на най-перспективния политически субект от наличните политически сили в момента. Програмните намерения за ограничен управленски мандат, незабавни структурни реформи, граждански контрол и нова конституция ще печелят все повече привърженици. Надеждите ще нарастват, с тях ще нарастват и отговорностите на блока. Длъжни са да не допуснат разрушителните вътрешни междуособици, белязали развитието на демократичните партии, които го съставляват. Струва ми се, че ще спечелят, ако засилят автентичното дясно присъствие в състава си, защото част от десните избиратели не го припознават като истински десен субект. Много ми се иска да успеят и им го желая от все сърце.

Кои според вас са главните виновници за ограбването на държавата? Защо стигнахме дотук – бездната между богати и бедни да е толкова фрапираща?

Бедните и ограбени държави имат една обща характеристика. Всички те, явно или прикрито, са управлявани продължително време от олигарси и монополи. По правило в тях демокрацията е само привидна, а правилата и истинската конкуренция се модифицират според интересите на властимеещите. Което неминуемо води до малко на брой много богати, много на брой бедни хора и липса на средна класа. Ако не искаме това разслоение да продължи, трябва час по-скоро да премахнем причините за обедняването, а не да се занимаваме със следствията и социалните пудри.

Защо Пловдив не е сред най-бързо развиващите се градове у нас въпреки благоприятните си дадености, каквито други нямат? На какво да заложи местната власт?

 

Пловдивчани са интелигентни и предприемчиви хора, с мъдрост, натрупана през вековете. Те не развиват истинския си потенциал, защото обществено-политическата и икономическа среда е несигурна, променлива, често непредвидима, а държавата продължава да пречи вместо да помага. Вярвам, че при подходящи условия Пловдив ще развие огромния си потенциал. Вярно, нямаме си море, но имаме толкова други предимства. Вземете Стария град. Та той е пъти по-голям и интересен от Лувъра например. И хиляди пъти по-неизвестен от него извън България. Което може да се промени, стига местната и централната власт да се замислят върху това.

Check Also

ГЛАСУВАМЕ ПО СЪВЕСТ НА ПРЕДСТОЯЩИТЕ ИЗБОРИ!

На 12 април 2014 г. в гр. София се състоя Национален съвет на ПП Български ...

Вашият коментар