Когато се споменават великите ни българи, грандиозните ни личности се стои на нозе, но когато се мълви за най-свидното чедо на майка България – за него, за Васил Иванов Кунчев, за Дякона, за Левски, се коленичи! Коленичи се в дълбок поклон и всеродова почит, съзнали величието на делото и саможертвата му. Целият културен свет отдавна знае, че сме били, сме, и ще бъдем народ богат на духовно извисени люде, ставали велики личности, всеки в своето време, всеки със своето предопределено предназначение за съдбовна мисия. И съвсем ясно става, че независимо от времето, пряко времето, той – водителят, бунтовното сърце Левски, е реалност – по-реална и по-жива от самата реалност…