ЗМЕЙ ГОРЯНИН – ЗАБРАНЕНИЯТ ВЕЛИКАН

Светозар Акендиев Димитров

Светозар Акендиев Димитров

Роден на 11 януари 1905 г. в гр. Русе под името Светозар Акендиев Димитров, Змей горянин е популярен и обичан писател през 30-те години на ХХ век. И въпреки че творчеството му е съизмеримо с това на Елин Пелин и Йордан Йовков, днес той е напълно непознат за поколения българи. Неговите великолепни статии, романи, повести, разкази (голяма част, от които за деца и юноши), пиеси, стихотворения, епиграми са нарочени за „фашистка литература” и са забранявани повече от 50 години. Те са иззети от библиотеките, изчезват от справочниците, дори от каталозите. През 1944-1945 г. техният автор е обвинен от шести състав на т.нар. „Народен съд” във „великобългарски шовинизъм“, поради интереса си към българската история, който е имал покрай издирването на материали за художествените си творби. Съден е и за това, че през 1942 г., когато за кратко работи като цензор в Дирекцията по печата, е спирал издаването на „прогресивните писатели”, въпреки че с неговото застъпничество по същото време излизат дори книги на Младен Исаев, на Христо Радевски и на куп други леви писатели.

Осъден е на една година затвор и на пълно заличаване от литературния живот.

Когато на 13 декември 1945 г. излиза от затвора, неговите „идейни наставници” Георги Караславов, Христо Радевски и Младен Исаев няколко пъти му предлагат да се разкае публично, за да бъде реабилитиран. Той отказва. Изолиран е от обществения живот в манастира „Седемте престола“, Софийско, където е под непрекъснато наблюдение на ДС. Но не спира да твори.

 

На живота в блатото

все така си става:

все потъва златото

а боклукът плава.

 

Подписвал е своите произведения с изобилие от псевдоними (твърди се, че са 18 на брой): Аждер Акиндин, Марин Василев, Дикий, Барин, Змей Горянин, Змея Пепелянка, НЕ Крилов, Камен Къшов, Захария Лютаков, Стоимен Богдан Стоев, като най-известният от тях – Змей Горянин е забранен от „Народната власт”.

Никога не пада духом, нито се озлобява, а приема всичко със смирение, неотвръщайки никога на насилието по какъвто и да било начин. В манастира създава своето голямо поетично творчество, една малка част от него успява да публикува в „Църковен вестник“ и „Духовна култура“.

 

Покой и мир обгърнаха земята.

Във тъмната гора – ни шум, ни звук.

Седяхме двама – аз и самотата…

Ний, само двамата, и никой друг.

 

„Знам, че съм писател и поет по Божие вдъхновение и по призвание. Знам  добре това. Но какъв е творческият ми ръст, това само времето ще отмери.“, пише в дневника си Светозар Димитров в последната година от живота си.

И наистина произведенията му не губят своята актуалност и днес. В една от своите епиграми той казва:

 

Какви години, Боже! Да си печелим хляба

с това, което можем, а не с което трябва!…

 

Думи, които провокират съзнанието на всеки от нас да се замисли – за себе си; за света, който ни заобикаля; за бъдещето и нашата отговорност към него.

 

Болен от рак, писателят умира на 25 август 1958 г. „при неизяснени обстоятелства”. Погребан е в двора на манастира „Седемте престола“ до гроба на приятеля му игумена-езотерик Христофор Клопов. На надгробния му камък пише:

 

Душата ми копней за тишината,

сърцето ми тупти безспир за мир.

Зове ме горда Стара планина

и сгушеният в нея манастир.“

 

През 1992 г. са издадени някои от произведенията му за деца, през 2000 г. – част от епиграмите му. През 2003 г. излиза стихосбирката „Майчина вяра“, съставена главно от произведения, писани зад манастирските стени.

 

Ние, родените по-късно, сме в дълг към тези невероятни българи, посветили живота и творчеството си на нашата родина, забранявани и обречени на насилствена забрава. Наш дълг е те да бъдат реабилитирани в съзнанието на хората и да заемат своето заслужено място като стожери на българщината, за да бъдат опорност за възкръсващата от пепелищата на нихилизма България!

И нека наистина времето да отмери творческият ръст на Светлозар Димитров, Змей Горянин, а не пропагандната машина и репресивния апарат на т.нар. социалистическа България с плодовете, на чиято псевдокултура вероятно ще се борят поне няколко български поколения!

 

Юлия Генова

Светозар Димитров създава първите си литературни творби още като ученик в гимназията. Следват „Аз и другият“ (1928), автобиографичната повест „Червеният хотел“, историческите романи „Кнез Иван Кулин“, „Бачо Киро“ (1937), „Дунавът тече“ (1938), „Ний умряхме – да живей народа“ (1938), „Силата на робите“ (1939), „Звезда Керванджийска“, „Древна България“ и др.
Автор е на книжки от библиотеката за деца и юноши „Златен клас“: „Отбрани приказки“, „Джудже“, „Завети“, „Родно гнездо“, „Златна библиотека“, „Чудните книжки“.
Заедно с Елин Пелин списват и редактират списание „Българска марка“, сътрудничел е на списанията „Хиперион“, „Българска мисъл“, на вестниците „Литературен глас“, „Светлоструй“, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др.

Бъдете първият коментирал "ЗМЕЙ ГОРЯНИН – ЗАБРАНЕНИЯТ ВЕЛИКАН"

Оставете коментар

Email адресът ви няма да се публикува.


*



28 − 23 =