Ваклуш Толев е известен български мислител, богослов и общественик, с проницателни тълкувания в областта на религиознанието, философията, историята, социологията. Негови книги са трилогията „История и теория на мировите религиозни учения“, двутомникът „Духовните дарове на България“, книгата „Седемте Лъча на еволюцията“, стихосбирката „Разпилени бисери“ на списание „Нур“ и др. Негова е идеята за изграждане на Дом-светилище на тринадесет безсмъртни българи, сред които е Левски, нарича го Икона на българската свобода.
Г-н Толев, казвате, че за Левски трябва да се направи характеристика, а не биография. Защо?
Разликата е съдбовна! Биография се прави с кръщелно свидетелство и акт за смърт. Това имат всички родени на земята! Характеристиката е не само биологичното пространство – тя е предрожденото сказание, водителската харизма и следгробното властване. Това е проблем, по който трябва да се напише цяла студия – биография или характеристика.
Наричате Левски „прозрението на иконността, наречена вътрешна святост“. Вашите мотиви за това определение?
Трябва да се прави разлика между икона („канонизиран образ за светец или блажен“) и иконност като вътрешна святост, която носят някои личности, чиито жертва не е само мъченичеството или вероизповедността, а идеята за Мирово служение. Само Левски в цялото наше Възраждане каза: „Когато видя народа си свободен, ще отида да се боря за свободата на другите поробени народи“ – далеч от поведението на интернационалните грижовници.
Не сме ли сложили Левски някъде там напред в далечината на непостижимото, недръзвайки да изходим разстоянието, което ни дели?
Не! В числото на Тринадесетте безсмъртни българи той, Левски, не е митологизиран – постижим е, но неповторим и като възможност, и като приложност. Защото е най-близо до взаимността. Свидетели са над двеста комитета.
Защо казвате, че личната добродетел без социалната плоскост не може да бъде прочетена?
Ако човек има само лични добродетели, той има само битология. И ако личните добродетели останат заровени само в собствената му градина, ще наподоби лошия от притчата за талантите. Затова каратната стойност на добродетелите се измерва на везните на общественото признание. Това научи Левски от манастирското си служение – да дадеш, да пожертваш душата си за другите!
Нужен ли ни е Левски днес?
Онзи, който олицетворява идеята за свобода е нужен винаги. Но трябва да правим разлика между освобождение и свобода. Време е заради националната ни памет и историческа достоверност да се иззида един Дом-светилище на тринадесетте безсмъртни българи. Не чувствувам неудобство от тази си идея, която вече година и половина вестя и тя не оскърбява никого в отговорността му пред отечеството – особено, когато свидетелствам за светителството на Васил Левски – Апостолът!
Специално за вестник „Прелом“ 1999 г.
Интервюто взе: Тома Христов
Бъдете първият коментирал "Васил Левски – икона на българската свобода"