Какво не му достига на протеста

Социалният протест на една нация е изява на нейната социална будност.

Но будността има своите степени. Социалната будност прави временни промени. Само духовната будност може да направи онези промени, които носят потребните очертания на бъдността.

Будността не е приложение на успешно използвани формули за материален просперитет, които светът е познавал до този момент, а ние – не. Западът добре познава мисловните формули и съображенията на ума за оцеляване и с тях успешно гради цивилизация, но трудно гради култура, която заслужава да бъде взаимствана. Защото културата не е цивилизация – цивилизацията е материалност в потреба за удобство, а културата е духовност в идея за развитие. Духовната будност не е в мисловните формули, а в идеите. Човек може понякога да взема лекарства, за да бъде буден, но една идея може да го държи вечно буден. Тя е най-доброто лекарство, когато националната съвест констатира болезнени отклонения и културна недостатъчночност.

На протеста не му липсва воля за промяна – тя е очевидна. Не му липсва и масовост, но не тя е залог за успеха – масовостта е измерение на количество, а не на качество. Не му липсва въображение в приложните форми. Не му е в недостиг и нравственото измерение, макар понякога границата да е подмината. Мразим ви безплатно! не е в съвместимост дори с християнската нравствена повеля Обичай врага си!, макар да е по-скоро провокирана мисловна закачка с думи на управляващите, отколкото демонстрирано поведение (защото човек носи отговорност и за мисловното си поведение). На протеста не му липсва и търпение. Затова има такава продължителност. Но защо няма успех – успех, който се изразява в промени, отварящи врата на бъдещето? Защото му липсват идеи.

Всяко настояще сбъдва онези идеи, които са реалната духовна потреба на бъдещето (тази тайна е позната под името „провиденция“).

А на протеста не му достигат точно такива идеи – идеи, които са потребата на бъдещето, а не върнато минало.

Обществен натиск над недостоен политически елит и крадлива олигархия е прилаган нееднократно навсякъде – резултатът винаги е само и единствено смяна на лицата (тук думата личности дори е неуместна). Задължително гласуване е прилагано, но то не е панацея – нужна е осъзната съпричастност и будна отговорност, не задължителност. Електронното гласуване също не е новост, то също няма да реши проблемите. Всичко това са съображенията на ума как да направи едно отживяно минало малко по-нормално и с малко по-приемлив образ. А днешната потреба на света (не само на България) е промяна в същината на идеите, захранващи човешкото битие и даващи облик на бъдещето. Дори да се реализират исканията на протеста в този си вид, те ще доведат до видоизменено, а не до ново битие.

Трябват ни не нови формули или лица, а нови идеи за това, което наричаме власт, водачество, отговорност, съвест. Т.е. нов мироглед, идващ от ново съзнание – старото се изчерпа, то вече не е в крак с потребите на времето. Крайно време е да осъзнаем, че партиите защитават групов интерес, а не интересът на цялото. Партиите сами по себе си са формула на ума за разделение (разделяй и владей!), а не идея обединяваща. Друг е въпросът дали на този етап на социално развитие можем без тях. Но въпросът съвсем не е да бъдат сменени една личност, партия, ЕРП или олигархичен кръг с други.

Потребата е идеята „власт“ да бъде осъзната от всекиго като възможност за просперитет на цялото общество, а не като възможност за лично или групово облагодетелстване.

Да, сега всички тръбят, че действат единствено в общ интерес. Сигурен съм, че дори си вярват. Но защо ли тогава съвестта на обществото настоява за промени!?

Умението на големия държавник е да има очи за съдбата на своята държава. Министър-председателят трябва да бъде не толкова политик, колкото държавник. Президентът трябва да бъде не само държавен, а духовен глава. Патриархът трябва да бъде не религиозен, а духовен водач. Работодателят трябва да мисли за социалната си отговорност към трудещия се. И така всеки трябва да стигне до себе си и да намери своята не вина, а съотговорност за цялото.

Защото чуждата вина не е наша невинност, а наша съотговорност.

Когато всеки – с будно съзнание и осъзната отговорност – стане съучастник в градежа на бъдещето, няма да ползваме миналото като извинение. Отговорността пред бъдещето е, която извиква благоволението на съдбата. Където има отговорност в идея за взаимност и бъдеще, там неминуемо идва благополучието (придобито с достойнство, а не с кражба).

Но преди всичко ни е нужна свобода!

Свободата е най-тежката отговорност.

Само свободният в себе си може да твори. А бъдещето е творчество, не върнат спомен. Неговата днешна храна са новите идеи! Неговият утрешен плод е достойното ни бъдеще!

Румен Сейреков